Роман се плъзна по задната седалка и свали прозореца.
— Не съзирам движение вътре. Лампите не светят.
При по-обстоен поглед бялата къща, построена в стил „котидж“, изглеждаше по-голяма. Лявата й половина следваше естествената извивка на хълма и образуваше долния етаж на сградата. Някога в миналото очевидно беше пострадала от горски пожар. Дърветата в задния двор бяха толкова избуяли, че заплашваха да се срутят върху покрива. Имаше вид на изоставена. Ала това не значеше нищо.
— Радвам се, че дойдохме — казах. — Дори да е било напразно, поне ще можем да изключим този вариант.
Не възлагах особени надежди на подобно място, затова и нямаше да се разочаровам прекалено, ако наистина се окажеше така. Мисълта Руби да живее в такъв дом единствено ме изпълваше с ужас.
— Да надникнем и да си вървим — предложи Приянка.
Сетне извади едното фенерче от раницата в краката си, подсещайки ме да взема другото от отделението между двете предни седалки.
Симфония от цикади и стенещи електрически жици огласяше нощта. В предния двор бяха опънати дебели кабели. Докато минавах под тях, звукът се превърна в усещане. Електричеството наоколо събуди всеки нерв в тялото ми. Уличната лампа, гаражната врата на съседна къща и нещо… нещо вътре в къщата.
Заковах се на място. Приянка плъзна лъча светлина от фенерчето по фасадата. Роман вдигна предпазителя на пистолета си.
Засякох движение с крайчеца на окото си. Включих фенерчето и го насочих към провисналата греда в единия край на верандата, където по-рано ми се стори, че мярнах малки вятърни камбанки.
Не си ги бях въобразила — проблеснаха ярко под лъча на фенерчето. Лек полъх на вятъра ги накара да затреперят с тих ромон, а аз не можех да откъсна очи от парченцето стъкло сред тях. Онова с формата на полумесец. Хукнах напред, прескочих стълбите и се озовах на верандата.
— Зу, почакай! — извика Приянка, сграбчвайки задната част на блузата ми. — По-бавно. Не знаем какво или кой е вътре.
— Мисля, че е тя — казах задъхано. — Чувствам източник на енергия, нещо електронно…
— Това място може да е заредено с експлозиви — предупреди Роман. — Вратата може да е свързана с детонатора.
— Добре де, това не ми хрумна — призна си Приянка. — Благодаря за ужасяващата картина.
Той се пресегна през нас и хвана една от дъските, с които бяха заковани прозорците. Ръждясалите пирони се измъкнаха лесно от дървото. Роман погледна през стъклото, заставайки така, че да не представлява лесна мишена, в случай че някой ни дебнеше отвътре.
— Чисто е — обяви накрая и се зае да изтръгва още една дъска.
— Усещам някаква машина вътре — казах им. — Чувството е слабо, но… сякаш не е нито включена, нито изключена.
— Не звучи особено успокояващо. — Приянка се обърна към вратата и вдигна единия си обут в ботуш крак. — Има само един начин да разберем.
Разби вратата с ритник и от касата се разхвърчаха трески. Роман влезе пръв и огледа набързо вътрешността на къщата.
— Зу? Прия? — провикна се. — Елате да видите…
— Това никога не вещае нищо добро — казах и вдишах дълбоко.
— Е, не се взривихме — изтъкна Приянка и преметна ръка през раменете ми, повеждайки ме навътре. — Колко лошо може да е?
Бях се приготвила за нещо лошо. Но не и за това.
— Хм — сложих ръце на хълбоците си.
— Привет, красавице — изчурулика Приянка.
В къщата нямаше нито една мебел. Дори вратите на кухненските шкафове бяха махнати. На първо четене откривах единствено компютър с монитор. От него идваше ниският волтаж, който бях разпознала отвън.
Роман заобиколи компютъра, подритвайки кабела му. Беше включен в контакта, но системата очевидно хибернираше от известно време.
— Повреден ли е? Май не работи.
— Явно е спирал токът. Просто трябва да се рестартира — поясни Приянка. — Моя ли ще бъде честта?
Прокарах пръст по екрана, разполовявайки дебелия слой прах. Никой не беше идвал тук от доста време. Руби — със сигурност. Но щом ни изпращаше тук, трябваше да науча защо.
— Да. Подкарай го. Да видим каква информация е сметнала за опасно да съхранява в Убежището.
Приянка ми подаде фенерчето и изпука кокалчетата на ръцете си.
— От много време си мечтая да се докопам до Арклайт 400. Този е на няколко години, но е най-прелестната роза на обезпечените сървъри. Само трябва да се пазиш от бодлите.
С Роман се спогледахме недоумяващо.
Приянка си затананика, натискайки няколко копчета по машините на компютърната стойка. Те се събудиха с жужене и електрическият поток, галещ сетивата ми, светкавично се промени. Клавиатурата се намираше точно под монитора. Приянка натисна няколко клавиша.