— Какво става? — попитах с неочаквано умолителен тон. — Как го прави?
Скоростният поток от информация на екрана течеше в ритъм с тремора на тялото й, с умопомраченото шарене на очите й, с тресенето на машините върху Стойката. Отстрани долавях пронизителното пищене на сървърите, миризмата на пушек и разтопена пластмаса.
Тя е в компютъра.
Поне съзнанието й…
Роман изопна рамене и вдиша дълбоко. Ръката му закръжи над рамото й, без да го докосва.
— Вземи пистолета ми и го дръж.
Поех го и го пъхнах в колана на панталона си.
— Какво се случва?
— Всичко ще е наред — каза той, ала не на Приянка, а на мен. — Моля те. Донеси ми шишенцата с метопролол и халоперидол.
Ръката му се вкопчи в рамото на Приянка и цялото му тяло се скова болезнено.
— Мога да я извадя… не… изключвай… — процеди той.
После подскочи леко и се олюля на краката си. Затвори очи, но виждах как се движат под клепачите му. Беше изпаднал в същия транс като нейния.
— Ще ви убия и двамата — измърморих. — Веднага, щом спра да халюцинирам.
Именно в това обяснение реших да се вкопча. Вероятно още спях в колата и това беше… как го наричаше Дунди? Сънна парализа — състояние, в което съзнанието ти е достатъчно будно да изпитва страх от кошмарите ти, но тялото ти е заключено в затвора на съня, неспособно да реагира адекватно и да те предпази от чудовищата.
Каквото и да се разиграваше, подобна връзка с машините определено не беше от арсенала на когото и да било с пси-способности. Всъщност и това не звучеше точно — можеше да се нарече пси-способност. Все пак терминът обхващаше всички свръхестествени сили на съзнанието. Просто не бях зървала такива с очите си.
В едно бях убедена: не можех да ги причисля нито към Зелените, нито към Жълтите.
Машините стенеха жално, докато Приянка задушаваше дънните им платки. Всички шумове в стаята, освен учестеното ни дишане, звучаха неестествено. Щракане, пулсиране, жужене, пиукане.
Изтръгнах се от унеса и хукнах към вратата. Притичах през ливадата, хвърляйки трева и кал по глезените си, и отворих багажника. Роман беше оставил колата отключена, което ми се стори доста безразсъдно за човек, обмислящ всичко по отношение на сигурността ни.
Очаквал е да се случи нещо такова — осъзнах. Това бе единственото обяснение.
Прерових храната и кутиите с лекарства в торбите от магазина, докато не се натъкнах на двете шишенца. Метопрололът бе на таблетки, а халоперидолът — в течна форма.
Явно за него трябваше спринцовка. Намерих цяла кутия, изсипах я в багажника и грабнах шепа. Никъде не открих инструкции за употреба.
— Естествено. Нали ги използват лекари, дявол да го вземе! — смъмрих се ядосано. — Мамка му, какво…
Мощна искра прониза сетивата ми, прогаряйки всяка друга мисъл. Рязък прилив на адреналин ме накара да се изправя и да се огледам наоколо. Източникът беше далеч, но се приближаваше. Три… четири… пет… шест искри. Слабо електричество като от…
Радиостанции. Войници.
Притиснах лекарствата към гърдите си и се втурнах към къщата, отваряйки вратата с рамо. Краката ми се плъзнаха по прашния под и спряха на място.
Пуснах шишетата и спринцовките и посегнах зад гърба си, за да извадя пистолета от Роман.
— Назад.
Лана стоеше до Роман и Приянка и ги наблюдаваше през завесата на рошавата си коса. Не ги беше докоснала, наглед не им бе причинила нищо. Все още.
Момичето не помръдваше. Просто впиваше в мен отнесения си, безизразен поглед.
— Къде е лекарството й?
— Назад — предупредих я пак и този път вдигнах предпазителя на пистолета.
Електрическите искри наближаваха, вече бяха от другата страна на къщата. Втори отряд.
Веднага след тази мисъл ме споходи и друга — разполагах със силата си.
— Синя звезда…
Стрелнах поглед към Приянка. Вече трепереше още по-жестоко, сякаш се крепеше със сетни сили.
— Синя звезда — бръщолевеше. — Синя звезда, синя звезда, синя звезда…
Думите й събудиха нещо в съзнанието ми, някакъв спомен.
— Точно така, При. Досети се най-накрая, а?
Лана гледаше изпод натежали клепачи скованите тела на Роман и Приянка. В следващия момент двамата се срутиха на пода като марионетки с прерязани конци, но продължиха да се гърчат. Без да обръща внимание на пистолета в ръката ми, Лана се пресегна към лекарството.
Огрях я с изстрел до краката й. Отрядът войници — подкреплението й — вече се събираха отпред. След броени секунди щяха да щурмуват къщата.
Впих поглед в Лана. Май не само присъствието й потискаше силите ни. Може би умишлено го предизвикваше, като и ние самите използвахме способностите си. А поне засега аз все още владеех своите.