Сребристата нишка на силата ми се усука около всички искри навън. Превзех батериите на радиостанциите им и усилих електричеството, докато не чух войниците да крещят в агония.
И шестте заряда угаснаха. Нови не се появиха.
Няколко от войниците още бяха живи, чувах стоновете им. Първият ми опит явно не беше успял да премахне напълно заплахата. Нишката ми намери друг, по-голям източник на енергия — климатика отпред.
Лана вдигна бавно поглед и присви очи. Аз побързах да се възползвам от последната си възможност.
Взривът на климатика събори и двете ни на пода и пистолетът изхвърча от ръката ми. Блъснах главата си толкова здраво, че ми причерня за момент.
Щом се свестих, Лана вече се изправяше. Понадигна се, притиснала ръка към раната на чело си. Задната стена на къщата гореше. Пламъците се гонеха по пода и тавана, изпълвайки стаята с пушек.
Тя падна на колене до течното лекарство и взе една от спринцовките. Отвори шишенцето, пъхна иглата вътре и напълни спринцовката с изненадващо старание.
Роман простена на пода, свил крака от болка. Видимо не съзнаваше нито че сестра му е тук, нито че е имало взрив. В момента за него съществуваше само агонията, прогаряща го отвътре.
Лана запълзя към Приянка със спринцовката в ръка. Нахвърлих й се и пак я бутнах на земята.
Острото копие, което прониза мозъка ми, пак ме свари неподготвена. След като изключи силата ми, тя ме повали назад с лакът. Познатият отвратителен рояк от игли наново се спусна по гръбнака ми, оставяйки след себе си режеща, куха празнота, сякаш Лана физически беше изтръгнала способностите ми изпод кожата ми.
— Ти… — подех сподавено.
— Трябва да й сложа лекарството! — изръмжа Лана насреща ми. — Опитвам се да й помогна!
Избих спринцовката от ръката й с ритник. В тази секунда като че ли я осени нова мисъл. Очите й се озариха неочаквано.
— Ама ти май не знаеш — рече с напевна, подигравателна нотка в гласа. — Не знаеш! О, въобразяваше си, че са ти приятели ли? Сигурно са ти разказали някоя сърцераздирателна история за печалния си живот, а?
— Споделиха ми достатъчно — отсякох, докато обикаляхме в кръг една около друга. Лана облиза устни, очевидно се наслаждаваше на момента. — Казаха ми за Кръга „Псион“.
Тя сбърчи вежди.
— Кръгът „Псион“ ли? За какво говориш? Отгледа ни Грегъри Мърсър. Чувала си за него. Личи по изражението ти.
Мърсър. Синя звезда.
Веднага направих връзката. Наистина бях чувала за него. Името му фигурираше в списъка с издирвани лица от „Интерпол“. Трафик на оръжия. Групировката му бе един от малкото престъпни синдикати, оцелели и процъфтели след затварянето на американските граници по време на епидемията от ОМИН.
„Синя звезда“. Така се казваше организацията му.
„Синя звезда“. Като татуировката на китката на Приянка. И като тази, заради която Лана вдигна ръкава си, за да ми я покаже на собствената си китка.
Леденият шок ме прикова неподвижна със замръзнали върху пода крака.
Лъжци. Думата отекна като змийско съскане в ума ми, горчива и грозна.
След всичко, което преживяхме заедно, все пак ме бяха излъгали. Единствената разлика беше, че този път бях достатъчно глупава да им повярвам.
Нали уж парен каша духа? — попитах се свирепо.
— Господин Мърсър ни създаде. Грижи се за нас — обясни Лана. — Брат ми и Приянка позволиха на някой друг да напълни главите им с лъжи. Толкова го нараниха, като си тръгнаха, а аз… — Ярост обзе лицето й. — Ще трябва да си платят за това. Ала наказанието няма да е толкова тежко, щом се съгласиха да дойдат с мен.
Изпънах гръб, неспособна да скрия изненадата си от твърдението й.
— Те не искат да се върнат — казах й през задръстено от пушека гърло. — Искат да те измъкнат от… от Мърсър.
— Така ли? — учуди се Лана с глас, прекалено меден за мрачното изражение в очите й. — А тогава защо помогнаха на Мърсър, включвайки сървъра? Онзи червей не желаеше да ни каже къде е. Даваше ни само отдалечен достъп, след като го изведохме от къщата.
— За кого говориш?
Но знаех. Вече знаех. В тялото ми се разля гняв — колкото парещ, толкова и безпомощен. Паметта на Кланси бе заключена. Как беше възможно да си спомня къде е оставил своя сървър в миналия си живот, и то достатъчно ясно, че да…? Прииждащите думи ме повалиха бързо.
Отрядът. Кланси бе поискал от „Синя звезда“ да го изведат от къщата му. От Чарлстън.
Някак си беше възвърнал паметта.
Лана се усмихна.