— Шефът си знае работата.
Част от стената зад нея се срути. Нито една от двете ни не трепна дори.
— Не ми вярваш. — Тя бръкна в джоба на якето си и извади познато черно устройство. Резервната батерия. — Кажи ми тогава защо според теб Прия носеше проследяващото устройство от дрона? Защо го включи, ако не е искала да дойда за тях?
Вдишах отривисто и едва не се задавих с въздуха. Кръвта се изцеди мълниеносно от главата ми и имах чувството, че подът се надига под краката ми.
Тръгнем ли след нея, само ще избяга по-надалеч — беше казала Приянка. — Трябва да намерим начин да я привлечем при нас.
О, Приянка — помислих си, поглеждайки как се гърчи на пода. — Колко глупав, отчаян ход…
— Не те е извикала, за да я приберете — уверих Лана. — Примамвала те е в капан. И ти попадна право в него.
Лицето на Лана се промени, вкамени се от ярост. Горната й устна се вдигна нагоре — единственото предупреждение, преди да ми връхлети.
Заби глава в корема ми с такава мощ, че прогони въздуха от дробовете ми, и двете се сгромолясахме на пода. Тя ме приклещи с колене и задрапа свирепо към лицето ми. Опитах да я сваля от себе си с ритник, но единият й юмрук ме уцели в скулата.
— Ти си била, нали? — изкрещя в лицето ми. — Ти си ги променила! Ти ми ги отне!
Не позволявай на никого да те повали по гръб. — Гласът на Вида се разнесе в съзнанието ми, докато тъмни петна замъгляваха зрението ми. — Трудно е да се изправиш после.
Изхриптях. Тя се приведе над мен, вкопчила ръце в шията ми.
Изправи се…
Ноктите ми бяха изпотрошени или счупени до дъно, но все пак оставиха дълбоки следи по носа и челото й.
— Теб не е нужно да те водя жива — каза Лана. — Всъщност ще го улесня, ако ти видя сметката. И точно това възнамерявам да сторя.
Зениците й се разшириха, докато ирисите й почти не изчезнаха, а от омразата по лицето й се почувствах така, сякаш ме одира жива още преди агонията да изпълни черепа ми като кипяща вода, попарвайки и последните ми мисли. Краката ми заблъскаха пода, цялото ми тяло се разтресе от болка и зрението ми помътня.
Тъкмо преди да загубя съзнание, чух оглушителен изстрел и болезненият натиск внезапно освободи тялото ми. Веднага, щом тежестта се отдръпна от гърдите ми, дробовете ми се изпълниха с опушен въздух. Закашлях се, продължавайки да се боря с фантомните ръце, които сякаш още стискаха гърлото ми.
Лана стана и залитна назад към малката кухничка, притиснала длан към рамото си. Ала не съзирах кръв, куршумът не беше пронизал нито мускула й, нито плътта й. Само беше раздрал коженото й яке.
Роман беше намерил пистолета, който изпуснах, и беше надигнал тялото си достатъчно, че да стреля. Не знаех кой от двамата изглеждаше по-смаян от постъпката му.
— Лана, почакай!
Тя се обърна и изчезна сред дима. Едва след миг проумях, че не съм обезвредила всички войници. Две фигури с обгорени до червено лица изникнаха от тъмната кухня и се хвърлиха в атака. Роман стреля отново, поваляйки единия войник, но вторият вече се беше прицелил в него.
Свиреп вик прокънтя из къщата. Приянка стоеше на крака, озарена от огъня. Всички мускули в тялото й изглеждаха обтегнати до краен предел. Тя вдигна сървърната стойка заедно с всички устройства по нея, като че тежеше колкото перце, и я запрати към войника с такава сила, че като го събори, подът се пропука под него.
— Прия! — изкрещя пресипнало Роман. — Спри!
Тя се устреми към мъжа, прекосявайки стаята, преди да успея да мигна. Бутна компютърната стойка от него, коленичи върху гърдите му, стисна ръце високо над главата си и ги стовари право върху лицето му. Движенията й бяха толкова непривични и резки, че ми се струваше, че гледах филм с липсващи кадри.
Беше твърде бърза. Твърде силна. През кожата й виждах как пулсът й препуска все по-бясно и по-бясно, докато ръцете й превръщаха лицето на войника в кърваво парче месо.
Роман пропълзя напред и грабна спринцовката, напълнена от Лана. Промъкна се немощно зад Приянка, заби иглата във врата й и натисна буталото докрай.
— Не! — изрева тя, мъчейки се да я извади. — Не съм приключила! Не е достатъчно!
Лакътят й блъсна Роман толкова мощно, че го запрати чак в другия край на стаята. Той падна точно при шишето с хапчета, грабна го и се пробва да свали капачката му.
Приянка скочи на крака с почти нечовешка лекота. Очите й лъщяха с извънземен блясък. Изражението й бе застинало в хищническа съсредоточеност.
— Къде е тя? Къде отиде?
— Ще… ще ти покажа — програчих, изправяйки се на нестабилни крака.
— Спри я! — извика ми панически Роман. — Не я пускай!