В топлите тела на сървърите се бе спотаила мъничко енергия. Минавайки покрай Стойката, закачих с крак единия, улових смътния му заряд и го пренесох с няколко крачки до Приянка.
Слабият волтаж прескочи от пръстите ми върху кожата й. Тя изпъна гръб и опули очи, зашеметена за момент. Но и толкова стигаше, за да я обгърна с ръце, приковавайки нейните до тялото й.
Роман натика няколко хапчета в устата й и я затисна с длан, за да не ги изплюе. Приянка се бореше и с двама ни. Трескавият й пулс блъскаше кожата ми и долавях как мускулите и сухожилията й се превръщат в стомана.
— Трябва да ги глътнеш, съжалявам, знам — говореше й Роман. — Моля те, изпий ги, просто ги изпий…
Тя преглътна против волята си. Роман отлепи ръка от устата й с обляно в пот лице.
— Лана — извика Приянка, не спирайки да се бори в хватката ми. Но пулсът й се забавяше, силата й се изцеждаше лека-полека. — Не… Остави ме да й помогна… Моля те… Аз… не съм…
— Какво й даде? — попитах Роман.
— Успокоително и… — той сложи ръка на главата си. — Нещо, предпазващо я от инфаркт.
Далечни сирени озвучиха думите му.
— По дяволите! — изруга той и преметна ръката на Приянка през раменете си.
Аз взех пистолета, който беше използвал преди малко, и застанах от другата й страна. Краката й омекваха и се наложи да поема тежестта й.
— Трябва да се измъкнем оттук — каза Роман, мигайки учестено.
По лицето ми се стичаше пот. Пушекът замъгляваше разума ми, а ако не побързахме, покривът можеше да ни затрупа.
Роман обаче се олюляваше почти колкото Приянка. Тръгнахме бавно през двора. Горещината от буйния огън жареше гърбовете ни. Щом стигнахме до колата, Роман се помъчи да отвори задната врата, но ръката му се изхлузи от дръжката, сякаш не можеше да я хване.
— Аз ще отворя! Отиди да запалиш двигателя! — наредих му.
Още чувствах ръцете на Лана около шията си… като че секваха гласа ми.
Роман кимна и се запрепъва към шофьорското място. Почти бях успяла да вкарам дългото тяло на Приянка на задната седалка, когато двигателят изръмжа. Мускулите ми най-сетне се отпуснаха с облекчение. Пак проверих пулса й и този път, за щастие, беше стабилен.
— Видя ли накъде тръгна Лана? — попита ме с изтънял глас Роман.
Отново ме изпълни гняв. Отворих предната пасажерска врата и я затръшнах след себе си.
— Избяга.
Той стисна с две ръце волана и изруга, но този път на чужд език, вероятно руски.
— Не — казах му. Сирените на подкрепленията звучаха все по-близо, вероятно на няколко улици от нас — Точно ти нямаш право да се ядосваш. Просто карай!
Той не помръдна. Очите му обхождаха улицата с отчаяние, от което сигурно щеше да ми се скъса сърцето при други обстоятелства. Сега обаче ми хрумна да сторя само едно. Насочих пистолета към главата му.
— Карай! — процедих през стиснати зъби.
Той премести скоростния лост и седанът подскочи рязко напред, качи се на тротоара и пак стъпи тромаво на пътя. Роман форсира двигателя и зави по съседната улица.
Статичното електричество наново закънтя в черепа ми. Светлините по таблото примигнаха.
— Кажи ми какво става — заповядах му, без да свалям пистолета. Долепих гръб до страничния прозорец, за да увелича разстоянието помежду ни. Приянка простена нещо неразбираемо от задната седалка. — Кажи ми за „Синя звезда“. Какво общо имат те с цялата тази история?
Роман примижа и цветът се отцеди от лицето му като мастило от мокра хартия. Притисна юмрук към слепоочието си и го заблъска. Дишаше пресекливо през безкръвните си устни, разтегнати в явна агония.
— Престани — прошепнах. Пистолетът се затресе в ръката ми. — Престани! Ще се нараниш…
— Поеми… — изрече той. Колата кривна надясно, преди да съумее да я овладее. — Поеми… волана…
Това бяха последните му думи, преди да се килне напред в пълно безсъзнание. Скочих през седалката и хванах волана. Стрелката на скоростомера се изкачваше все повече и повече, и повече — осемдесет, деветдесет, сто километра в час. Пътят свършваше при едно училище в ремонт точно пред нас, фаровете осветиха жълт плакат, гордо обявяващ:
Отваряме за най-будните умове следващата година!
Нямаше време да измъкна Роман от седалката. Седнах в скута му и изритах крака му от педала на газта. Буквално го изритах. След това настъпих здраво спирачката и гумите изпищяха по асфалта. Завъртях докрай волана надясно.
Колата най-после спря, но все пак успя да побутне скелето около плаката, който се свлече върху предния капак.
Накрая всичко застина.
— Какво… — процедих — се случва… тук… по дяволите?