Двадесет и шеста глава
Седнах на пустия черен път, точно между лъчите на двата фара. Същият прахоляк, който бяхме вдигнали, карайки с превишена скорост по празното междуградско шосе, още се носеше протяжно из въздуха, сякаш не можеше да се уталожи. Светлината размиваше пред очите ми тъмния пейзаж наоколо и ми хрумна, че сигурно така изглежда вътрешността на електрическия поток. Сигурно всичко сияеше. И всичко беше опростено. Съсредоточих се в хипнотизиращия танц на прашинките, реещи се из въздуха, само и само за да откъсна вниманието си възможно най-дълго от прилива на мрачни мисли.
През цялото време имах чувството, че пропускам поне едно парче от този объркващ пъзел. Толкова много неща не можех да си обясня дори след като разбрах за Лана. Някои още тънеха в неяснота.
Повтарях си, че именно заради това не съм оставила Роман и Приянка край пътя. В продължение на няколко минути им бях толкова ядосана, че сериозно се замислих да го сторя. Единственото по-силно нещо от задушаващата мисъл за предателството им бе потребността ми да узная истината. Да изтръгна против волята им последните няколко отговора, ако се наложеше…
Въздухът тук беше свеж и сух и известно време просто слушах свистенето на дъха си, докато остатъците от пушека напускаха дробовете ми. Надявах се да отнесат със себе си поне малко от унижението ми, но крехкият покой не се задържа за дълго и накрая потопът от мисли ме заля. Всички въпроси в главата ми сякаш се меняха за секунди. „Защо ме излъгаха?“ светкавично се превърна в „Защо им повярва?“.
Стремежът им да помогнат на Лана ми се беше видял правдоподобно обяснение, а готовността им да спасят децата от Убежището бе отговорила на всичките ми други въпроси. Действително ли бях толкова отчаяна за приятелство, за истинска връзка, че се бях отказала да анализирам логично всичко, което се разиграваше? Струвало ли си беше да заменя контрола и оцеляването за няколко минути смях и живот постарому?
Още от самото начало те ме използваха.
Но така ми се случваше, откакто се помнех. Дълго време не съумявах да го приема, камо ли да направя нещо по темата. Някога бях имала приятели, но напоследък хората се преструваха, че ги е грижа, единствено за да се възползват от мен. Дори Мел просто бе назначена да отговаря за мен. Не ме съпътстваше по свой избор. Не успях да отделя мисълта за Мел от тази за смъртта й и когато заридах, дълго не можах да спра. Прегърнах коленете си и оставих сълзите да капят в прахоляка.
— Толкова си…
Думите се заклещиха в гърдите ми. Толкова си глупава. Как е възможно да си толкова глупава?
Не бях глупава. Никога не се бях чувствала глупава.
Просто бях… самотна.
Избърсах лицето си с блузата си и вдишах дълбоко. Имах усещането, че през изминалите няколко секунди се бях смалила, бях се свила в себе си. Изпънах гръб. Ръцете ми се заиграха с чакъла по прашния път.
— Спри да се самосъжаляваш — заповтарях си, докато думите не придобиха сила, докато не се превърнаха в команда. — Спри да се самосъжаляваш!
Нямах време за това. Убийците още бяха на свобода. Името ми бе накиснато в кръв. Децата от Убежището разчитаха на мен да намеря Руби и Лиъм.
— Не си ни изоставила.
Не бях чула вратата да се отваря, нито пък стъпките му — но с Роман винаги беше така. Независимо от безстрашието му, от смъртоносните му умения той се промъкваше като шепот. Стоеше извън обсега на фаровете и силуетът му съвсем леко се открояваше на нощното небе, сякаш всеки момент щеше да се слее с него.
Въпреки всичко гласът накара сърцето ми да подскочи.
— Разочарование ли долавям в тона ти?
— Зу… Сузуме — коригира се той.
Незнайно защо от официалното му обръщение ме заболя.
— Къде можех да отида? — попитах го сериозно, поглеждайки назад. — Какъвто и ход да предприемех, все трябваше да ви изхвърля в безсъзнание край пътя.
Роман се придвижи немощно до предния капак на колата и седна отгоре.
— Щеше да си в правото си — отвърна. — Не бих те винил.
— Приянка събуди ли се? — поинтересувах се аз.
Той поклати глава.
— Имам ли повод да се тревожа за нея? — продължих, неспособна да възпра горчилката в думите си. — Или и това не ми се полага да знам?
— Исках да ти кажа…
Станах от земята.
— Няма значение какво си искал. Важно е какво си направил. Излъга ме.
Поне не се опита да оспори факта. Застанах пред него и скръстих ръце. Очите му намериха синините по шията ми и се задържаха там, докато и малкото цвят по лицето му не изчезна безследно.