— Добре ли си? — попитах го.
— Не особено.
Вместо да отмести поглед, Роман обърна ръце с китките нагоре в скута си, заемайки смирена, умолителна поза.
— Ще изслушаш ли оправданието ми? — попита ме. — Ще разбера, ако пожелаеш да си тръгнеш. Но трябва да ти кажа нещо, което те засяга лично. Теб и сигурността ти.
— Готова съм да изслушам оправданието ти, но не мога да обещая, че няма да те прекъсна с юмрук — отговорих. — В момента точно това ми се иска.
Накара ме да те харесам.
Очите му бяха сведени към предния капак на седана, но при последните ми думи го вдигна отново.
— Давай. Ако така ще се почувстваш по-добре. Приянка все ми повтаря, че понякога я сърбят ръцете да ме набие.
Исках и ти да ме харесваш.
Поклатих глава.
— Просто говори.
Той въздъхна.
Опрях хълбок в капака на колата, оставяйки нощта да се просмуче в кожата ми. И зачаках. Роман явно се нуждаеше от известно време да събере мислите си, или поне да изплете нова лъжа. Трябваше да го възприема като първия знак, че лесни оправдания не съществуваха.
— Чувала ли си за организация на име „Синя звезда“? — подхвана той накрая.
— Имаш предвид организацията, за която сте работили? — Той опули очи насреща ми. — Приянка бръщолевеше нещо за нея. А сестра ти най-услужливо попълни неяснотите.
Той въздъхна шумно.
— Значи си в течение, че става дума за престъпен синдикат. Семейство. С Грегъри Мърсър начело.
— Чувала съм за него — отговорих. — Занимава се с контрабанда на оръжия.
Роман кимна.
— Да, трафикът на оръжия е най-доходоносната част от бизнеса му. В началото, когато още градял име, изпълнявал всякакви поръчки: наемни убийства, кражби на ценни произведения на изкуството, рекет, пране на пари. Бизнесът му обаче се разраснал чак когато започнал да произвежда нови видове наркотици и да залива пазара с тях.
— Човек за пример — обобщих безизразно.
— Като цяло наркотиците не били предвидени за пазара. Всъщност представлявали вторичен продукт от друга негова дейност — опитите да пресъздаде химическото съединение, предизвикващо пси-мутации у децата.
— Веществото Амброзия — обадих се.
— Точно така. Веществото Амброзия. — Роман пак си пое въздух. — Преди години… когато съм бил само на пет, а Лана на три, майка ни изпаднала в затруднение. Разказах ти за баща ни.
Кимнах.
— Не искала да взима пари от него. Мъчила се да ни изхранва и защитава сама. Наистина полагала усилия — натърти той, сякаш държеше да разбера. — Живеехме в един руски град на име Толиати, когато започнахме да чуваме новини за неприятностите в Америка. Как ви сполетяла ужасна болест, от която децата измирали. В нашата страна също имаше няколко случая и всички се уплашиха. Спряха ни от училище. Не ни пускаха да си играем със съседчетата. Но най-лошо стана, когато американската икономика рухна. Болестта не се разпространи, както очаквахме, но бизнесът фалираше поголовно. Автомобилният производител, за който работеше майка ми, прекрати дейността си. Тя загуби работата си и така семейството ни загуби почти всичко.
— Съжалявам — казах, но някак ми се стори недостатъчно. — И… как попаднахте в Америка?
Той кил на глава към дясното си рамо.
— Майка ни работеше каквото й падне по всяко време на денонощието. Двамата със сестра ми се гледахме сами. Един ден, докато си играехме навън, дойде полицай и ни каза, че майка ни е пострадала в катастрофа и трябва да отидем с него в болницата.
Изпънах гръб.
— Истина ли беше?
— Не. Натовариха ни в някакъв микробус с още няколко деца и ни наредиха да мълчим… иначе щели да ни убият. Водели ни в нов дом… Накрая се озовахме в сиропиталище на хиляди километри, чак в Украйна. И… тези мъже… — пръстите на Роман стиснаха ръба на предния капак — опитаха да ни разделят с Лана, а тя бе толкова болна. През цялото време й беше зле. Накрая осъзнаха, че ако се грижа за нея, може да оцелее. Не ги интересуваше как, просто си искаха парите. Задържахме се в сиропиталището едва година, преди Мърсър да ни купи.
— Да ви купи? — повторих.
— Съединените щати бяха затворили границите си. Не можеше да ни вкара легално на тяхна територия. Нито да ни осинови. Отговорникът за сиропиталището беше готов да сключи тайна сделка с него. Времената бяха тежки и му трябваха пари… — Роман поклати глава. — Мърсър купи мен, Лана и още шест деца. Вкараха ни в Америка в транспортен контейнер. Едно от момчетата умря от студ. От време на време влизаха да вземат кофата, която ползвахме за тоалетна, и да ни донесат храна, но живяхме така седмици наред. Когато тримата се озовахме в онзи транспортен контейнер в Пенсилвания… това също беше дело на Мърсър. Ето колко е жесток.