— Спомням си случая — прошепнах.
— Благодарение на работата си в „Леда“ Уендал знаеше още преди официалното потвърждение на научната общност, че мутацията не се предава от родител на дете. Приложението на Амброзия върху жени, които наемаше за сурогатни майки, се оказа твърде неефективно, пък и резултатите бяха доста непредвидими. Мърсър искаше от него да предизвика един специфичен тип пси-мутация у нас, незасегнатите деца.
— Какво? — смотолевих объркано. — Не сте носели мутацията в гените си? Никой от вас?
— В началото никой от нас нямаше пси-способности — потвърди той.
Отстъпих назад, клатейки глава. Невъзможно. Всички мутирахме още вътреутробно.
Господин Мърсър ни създаде. Лана бе говорила буквално.
— Просто ме изслушай, моля те — каза Роман. — След като обявиха официално причината за появата на ОМИН и Уендал вече разполагаше с деца за изследвания, ефективността му започна да се покачва. Създаде химическо съединение, състоящо се от една част Амброзия и хиляда части отрова. За да предизвика мутацията, въвеждаше химикала в организма ни или през устатата, или чрез операции. Повечето от децата, с които ни отведоха в Щатите, загинаха в различни фази на експериментите му. Накрая останахме само четирима. Лана получи инфаркт едва на дванайсет.
— Какво?
— Тялото й така и не се възстанови напълно от боледуването в детска възраст. Уендал успя да я върне към живота, но… от онзи момент ме загложди чувството, че ще страда повече, защото е оцеляла. Силата на Приянка се прояви незабавно, а моята — скоро след това. Лана обаче не демонстрираше никакви способности почти две години. Истината беше, че просто не е знаела как да се доближи до тях. Дотогава някак смогвахме да живеем що-годе нормално покрай опитите и експериментите. Щом Мърсър узна на какво е способна обаче, всичко се промени.
— Кога започна да се превръща в друг човек? — попитах. — Приянка каза, че е станало постепенно.
— Когато Лана беше на шестнайсет, а ние — на осемнайсет, Мърсър се зае да ни изпраща на мисии. Някой обаче спипа Прия и Лана заедно и му съобщи за връзката им. Той им даде да разберат, че не позволява подобни волности. Като ги хванаха втори път, изпълни заплахата си да ги раздели. Взе Лана в личната си охрана и започна работа по нея. Започна да я променя. Те пътуваха, докато ние стояхме в комплекса, и обратното. Гонеше го параноя, че враговете му ще наемат някого с пси-способности да го ликвидира. Лана му гарантираше сигурност. Тя е Ограничител.
— Не разбирам точно как функционира силата й — признах му. — Донякъде ми напомня за способността на Руби. Лана явно потиска дейността на онази част от мозъка ни, която контролира и регулира силите ни, както Руби потиска спомените.
— И го прави с такава интензивност, че чак боли — довърши Роман. — С никой от нас не успя да пресъздаде способностите на Руби. Не покрихме изискванията му, затова просто ни намери приложение и продължи с експериментите. Приянка прониква с ума си в сложни машини, компютри например, и поема контрола върху тях. Нарекла се е Хакер.
Затворих очи и вдишах дълбоко.
— Камерите и дроновете по пътищата…
— Телефоните не правеха нищо — потвърди подозрението ми той. — Включваше ги и ги изключваше, докато минавахме под тях. Самата тя е причината Мърсър да не ни открие толкова време. Често я използваше за разни кражби. Справя се с всякакви охранителни системи и електронни сейфове.
— Ами ти? — попитах го.
— Аз съм боклукът на Мърсър — отговори с безрадостен смях Роман. — Приянка ме нарича Огледало. Усвоявам чрез допир способностите на други пси за кратко време, но не и без последствия. Мърсър се принуди да ми потърси друго приложение.
— Чакай малко… — намесих се аз. — В онзи камион, след като ни отвлякоха… Не ми достигна сила да угася двигателя. Ти ме хвана и получих заряд, сякаш се бях включила в някоя електрическа мрежа. Затова реших, че си от Жълтите.
— Ще ми се — каза той, плъзвайки длани по коленете си. — Просто усилих онова, което вече ти вършеше.
— Това ли причинява мигрените? — попитах. — Употребата на силата ти?
— Да. Всички изпитваме странични ефекти. Е, освен Лана.
Въздъхнах.
— Естествено. Но какво се случи с Прия?
— Тя избухва. Адреналинът и сърдечният й ритъм се покачват толкова рязко, че тялото й не може да понесе подобен взрив за дълго. Спира да изпитва страх. Умът й диктува, че е неуязвима. С онези лекарства потискаме адреналина и я успокояваме, за да не получи инфаркт или епилептичен гърч.
— Мамка му! — смаях се аз.
— В множеството ситуации, например, когато изключваше и включваше камерите, не й става нищо. Просто се ентусиазира да действа. Ала контролът над онези сървъри й дойде в повече.