А аз просто кимах и приемах думите им за чиста монета… Потиснах онези свои страни, които правителствените фокусни групи отчитаха като твърде „нестабилни“. Твърде „непредвидими“. Наложих си да стана спокойна и сдържана. Благоразумна.
— За мой срам те подцених заради всичко, което бях прочел и видял. Но май и похитителите ни допуснаха същата грешка. Затова и успя да спасиш живота ни.
— Приянка пусна съобщението по телепромптера, нали? — попитах го, сглобявайки постепенно пъзела.
— За да наруши обичайната процедура — каза той. — Цял месец проучвахме охранителния ви протокол и в края на краищата решихме, че някоя извънредна ситуация би била най-подходящият момент да те отцепим.
— И най-подходящият момент да изядете по някой куршум — добавих. — Не знам дали щях да ви помогна да намерите Убежището, дори да ми бяхте казали истината от самото начало. Не само за да не издам местонахождението на Руби. След всичко, което преживя, чувствам нужда да я защитавам. Вечно тя е в помощ на другите. Но способностите й й вредят повече, отколкото си признава. Не физически. Тя вижда душевната болка и грозотата, които всеки спотаява заключени в себе си.
Това описание ми напомни за Роман. Някой, който винаги се съгласяваше, който винаги помагаше, а после сам търпеше последствията.
— Затова ли повярва, че е напуснала Убежището по своя воля? — попита той.
— Отчасти — отвърнах. — Всеки има точка на пречупване, а тя е натрупала толкова болка през годините, че не бих се изненадала да е достигнала своята. Но вече съм убедена, че не си е тръгнала просто ей така. Случило се е нещо.
— Съгласен съм — потвърди той. — „Синя звезда“ са отговорни за експлозията в Пенсилванския университет. Нищо чудно да са го сторили, за да приберат двама ни с Прия, а теб да са те натопили, за да не ги заподозрат. Но ти каза, че един от Защитниците тъкмо се канел да стреля по теб.
— Да — не се поколебах аз. — Всичко е било нагласено от самото начало. „Синя звезда“ причиняват експлозията… прехвърлят вината на мен… а някой друг решава да ми стовари още малко от нея с атентата срещу кампанийния самолет на Мур.
Роман се подвоуми.
— Просто го кажи.
— Тази теория няма да ти допадне, но може да е някой от правителството, който има зъб на теб, на Съвета или на Круз — или пък на всички вас. Ако онзи Защитник е носел истинска униформа, говорим за сериозна конспирация.
— Не. — Поклатих глава. — Възможно ли е… възможно ли е Мърсър да е причината за изчезването на Руби? Той да я е пленил?
— Струва ми се по-вероятно тя да е надушила интереса му и да се е укрила — каза Роман.
— Щеше да намери начин да се свърже с нас — уверих го. — Имаме няколко различни системи за такива ситуации. Според мен някой я държи в плен. И съм почти сигурна, че е Мърсър.
— Не знам. — Роман прокара ръка през косата си. — Силно се надявам да не е така.
Притиснах с длани лицето си и вдишах дълбоко.
— Къде е Руби? — прошепнах. — Къде е?
На предното стъкло се почука. Приянка ни гледаше от колата. След малко каза с приглушен глас:
— Май знам.
Двадесет и седма глава
Върнах се на шофьорската седалка и затворих вратата, разлюлявайки цялата кола. Роман седна на пасажерското място. Единственият звук, който издаде, беше щракването на предпазния му колан.
Надникнах към задната седалка, където Приянка бе опънала дългите си крака. Тя не поиска или не можа да срещне погледа ми.
— Каза ли й? — попита вместо това Роман.
Без обичайната топлина в гласа й, небрежният й тон прозвуча изкуствено. Сякаш го използваше само заради нас.
Роман кимна, без да надзърта към нея.
Ръката ми спря, преди да завърти ключа — чудех се дали да подкарам колата, или да изчакам, докато си възвърнем поне минималното равновесие, което бяхме постигнали преди.
— Ох, изпуснала си — уведоми ме Приянка със същия болезнено леконравен тон. — Аз разказвам трагичната история далеч по-цветисто. Или поне с повече звукови и зрителни ефекти.
— Прия… — подхванах, плъзвайки очи по нея. Цялото й тяло беше обляно в пот. Гъстата й коса се бе сплъстила като плетена шапка върху черепа й и няколко черни къдрици полепваха като лиани по ключиците и раменете й. Тя пъхна ръце под краката си, но не само те трепереха. — Хайде да не е сега.
Тя се покашля и се поизправи в седалката.
— Намерих един адрес в сървъра. Руби беше търсила същия в телефона си, но „Синя звезда“ изтриха архива, преди да смогна да го разгледам добре.