— Разбирам.
В очите й изплува благодарност, още белязана от чувство за вина.
— Не искам да ти чета конско — каза Роман. — Не ти е потребно, пък и имаш право да използваш способностите си така, както сметнеш за добре. Ала няма да понеса да загубя и теб. Не искам омразата ти към Мърсър да те унищожи. Заслужаваш повече.
— Няма да го позволя — каза Приянка и взе телефона на Руби от задната седалка.
Намери един адрес в Батън Руж, столицата на Луизиана, и го даде на Роман, за да го въведе в навигационната система на колата. След няколко километра мълчание тя отпусна глава на задната облегалка и затвори очи.
Стърженето на гумите по асфалта почти заглуши думите й, когато прошепна:
— Не и преди да унищожа него.
Когато влязохме в Луизиана, задушливата, сваряваща всичко горещина вече беше в апогея си. Надигаше се на треперливи вълни от напечения асфалт и караше мислите ми да пълзят мудно. Още преди часове предадох волана на Роман, но не склоних, когато опита да ме убеди да подремна.
— Не мога да повярвам, че не ми каза по-рано за способностите на Прия. Щяхме да имаме толкова пари за храна. — Наблюдавах я в страничното огледало как сипва в резервоара бензина, с който току-що се бе сдобила, подмамвайки колонката, че е прочела дажбена карта. Не беше ходила много до бензиностанцията и не й се беше наложило да чака на опашка, но докато се върне, вече изглеждаше така, сякаш е преплувала цялото разстояние. Като приключи, хвърли празната червена туба обратно в багажника. — Защо все ти ходеше да взимаш бензин вместо нея?
— Тя го взе онези няколко пъти, когато ти спеше. Все още имаме пари благодарение на способностите й. Слагаше използвана дажбена карта в бензиновата колонка — обясни Роман. — Но винаги има риск някой да забележи какво прави и да я докладва. Обучен съм никога да не се набивам на очи. Поне с това мога да й помогна.
— И аз съм обучена на същото — настоя Приянка, качвайки се на задната седалка. — Е, поне на теория. Но защо да не се набиваш на очи, когато вместо това може да слушаш как враговете ти крещят ядно името ти към небесата?
Погледнах Роман.
— Схванах идеята ти.
— Не взе повече от дневната дажба, нали? — погледна я в огледалото за той.
— Не, дишай спокойно. Дори да ми беше хрумнало, едно ченге стоеше точно пред колонката. Ух! — Приянка си повя с ръце. — Ще усилиш ли климатика, преди пак да съм се помирисала? Май съм попила миризмата на изгоряло сирене от онова място.
Подчиних се. Опашката от коли, чакащи пред бензиностанцията, вече се проточваше покрай нас. Започваше и симфонията от нервно натискане на клаксоните. Роман беше хванал дръжката на вратата и като че ли се мъчеше да разубеди сам себе си.
— Върви — казах му. — Ще изчакаме. Заслужаваш да се поизмиеш и преоблечеш.
— Изглеждаш толкова окаяно, че може служителят зад бара да се смили над теб и да ти даде малко начос от миналата седмица — подхвърли Приянка. — Но ако ти предложи избор между начос и хотдог, вземи хотдога.
— Да бе! Това ще стане, когато омар изсвири на планината. — Той забеляза недоумяващите ни погледи. — Сериозно ли? И този израз ли го няма в английския?
— При нас е „когато цъфнат налъмите“, но ще запомним и твоя, защото е просто чудесен — възкликна Приянка. — Каква е тази мания на руснаците по омарите? Преди известно време спомена нещо за спящи омари?
— Ще му покажа къде зимуват омарите — отговори начумерено Роман. — Заплахата си я бива.
— Доста образно — съгласих се. — По-заплашително дори от „ще го пратя при рибите“, защото не всеки знае къде зимуват омарите.
— В дълбоки, ледени води? — предположи Приянка. — Във фризер?
Роман изпуфтя разсърдено, излезе от колата и пое към бензиностанцията с пъхнати в задните джобове на дънките си ръце и сведена глава.
Приянка дойде на предната пасажерска седалка. Докато закопчаваше предпазния колан, се закашля и аз я погледнах угрижено.
— Добре съм — увери ме тя. — Единственото нещо, което застраши да ме убие, беше тъгата в очите на Роман. Действа като оръжие.
И двете го изпратихме до бензиностанцията с погледи.
— Благодаря ти — каза тя след малко, — че не ни изостави, като научи истината. Извинявай за всички лъжи. Не ги заслужаваше. Но мисълта за онези деца в лапите на Мърсър събужда защитническия ми инстинкт.
— Когато видях цялата картина, разбрах защо сте го сторили — отвърнах. — Но този път говоря сериозно — трябва да сме откровени един с друг, иначе няма да се получи.
— Е, в духа на пълните самопризнания, Роман разказа ли ти как попаднах при Мърсър? А за родителите ми? — попита Приянка.