— Не изцяло. Каза ми, че Мърсър те отвлякъл, за да окаже натиск на баща ти, който бил един от бизнес съперниците му — обясних.
— О, да, голям съперник в контрабандата на оръжия. Направо изконен враг. — Тя вдигна крака на седалката и обгърна коленете си с ръце. — Чувала ли си за Парт Акария?
— Звучи ми познато…
Тя взе чистия телефон и включи интернет търсачката. Статията от „Ню Йорк Таймс“ вече беше отворена. Снимка на чаровен сивокос индиец изпълваше екранчето под заглавието „Акария се измъква от закона“.
Приянка се засмя вяло.
— Понякога не мога да се спра. Проверявам за новини около него поне веднъж седмично. Повтарям си, че е защото ме интересува дали е жив, но май е по-скоро от черно любопитство. Като малка се преструвах, че тайно общува с мен чрез снимките си във вестника или в интернет, изпраща ми сигнали. Възприемах го като толкова голяма фигура — същински император, че търсех някаква оправдателна причина вечно да го залавят за едно или друго престъпление. Оказа се, че все Мърсър го е издавал на правителството. Въпреки това така и не успяха да му припишат нищо сериозно. Май и до ден-днешен му се разминава.
— И баща ти… просто е… позволил на Мърсър да те задържи.
— Не точно. — Приянка въздъхна тихо. — Не съм родена тук. Майка ми се казваше Чандни. Двете с нея живяхме в Делхи през първите седем години от живота ми. Баща ми беше заминал за Америка, за да се установи тук. От шофьор станал шофьор на някой си престъпен бос, а накрая самият той се превърнал в престъпен бос. Не се случило толкова бързо, но наистина само след година изпрати частен самолет да ни вземе. Сериозна работа, като се има предвид, че по онова време всички полети от и към Щатите бяха спрени заради ОМИН и страха от разпространение на заразата. Броени дни преди частният ни самолет да пристигне — продължи Приянка, — блъснаха майка ми на една пешеходна пътека. И така заминах сама за Америка. Заживях в огромното му, ехтящо мраморно имение в Джърси, където наблюдавах непрестанния поток от гангстери и подслушвах хилядите тайни разговори, докато това не се превърна в нормалния ми начин на живот. Ако изобщо се е страхувал, че ще прихвана ОМИН, не го показваше. Около година, след като пристигнах тук, точно ден преди Коледа — да, за такъв гадняр говорим — Мърсър изпрати свой човек да ме отвлече. Остави вариант на баща ми — да напусне бизнеса с оръжията — иначе щеше да започне да ме изпраща по пощата на парчета.
— Божичко! — промълвих.
— О, чакай, още нищо не си чула. — Приянка се намести в седалката си. — Крайният срок се падаше същия ден, когато баща ми трябваше да се яви в съда по обвинение в рекет. Но вместо да опита да спазари нов срок, гледахме по новините как се качва по стълбището на съдебната палата в Манхатън, облечен в бяло от глава до пети. Когато един от репортерите го попита, защо е избрал такъв тоалет, баща ми обясни, че обичната му дъщеря Приянка е починала от ОМИН предишната вечер, затова е в траур.
Буквално загубих ума и дума за момент.
— Моля?
— О, да. Толкова е горделив. Отказа да признае, че Мърсър е отвлякъл дъщеря му, че е спечелил и го е поставил в слаба позиция, затова просто ме отписа като загуба и продължи напред. Бях се превърнала в тежест за него, тоест вече нямах стойност. В неговите очи никога не бях имала.
— Това е потресаващо — изрекох аз.
— По онова време повече ме интересуваше какво ще ми направи Мърсър. Спомням си го като бял ден, погледна ме и каза: „Е, как ще си ми полезна оттук нататък?“. И аз го помолих да ме вземе при другите деца.
Ахнах.
— Прия…
Тя сви рамене и се покашля.
— Мърсър е умопомрачен кучи син, но баща ми е коравосърдечно копеле. В крайна сметка това се оказва разликата помежду им. Лана не бърка. Мърсър наистина се грижеше за нас по свой начин. Отдадеше ли ти вниманието си, сякаш те заливаше с топъл мед. Чак като пораснах, осъзнах колко ни е манипулирал.
— Боже! — пророних. — Ами семейството на майка ти? Можеш ли да се върнеш при тях?
— Не знам — отвърна тя. — Продължавам да уча хинди, за да можем да общуваме някой ден, но не съм пробвала да се свържа с тях дори след като напуснахме „Синя звезда“. Замисля ли се за това, нещо ме възпира. Казвам си, че е защото не искам Мърсър да ги набележи, да ги използва, за да ме нарани, но има и друго. Дори не знам как да го обясня…
— Опитай — подканих я.
— Едно от най-лошите неща в цялата тази история е странното чувство на откъснатост от семейството и културата ми. Успях да съхраня религията си, огромната си страст по палачинките малпуа и всички скъпи спомени от живота с майка ми в Делхи, но… се чувствам изтръгната от истинския ми свят. Нелогично ли звучи?