— Тогава май е най-разумно да влезем сами — подхвърли Роман, надзъртайки към мен. — Ако не успеем да излезем, поне ще можем да ти изпратим някак информацията от Макс И ти ще продължиш издирването без нас.
— Не — отсякох, приглаждайки черната си пола по съдрания си черен клин. — Ситуацията е от типа „един за всички, всички за един“. Предвид цялата тайнственост около заведението, ми се струва, че няма да открием изхода, докато не влезем вътре.
Нямаше да им позволя да поемат този риск сами. Ако наистина ни спипаха, все някак щях да изпратя до Вида местонахождението на Руби. Винаги имаше друг начин. Но не бях готова да зарежа нещата дотук.
Някой почука от външната страна на вратата.
— Ще побързате ли, ако обичате? — провикна се ядосан мъжки глас — И други хора трябва да използват тоалетната!
— Ей, повръщам! — кресна в отговор Приянка. — И ще се бавя точно колкото е нужно, освен ако не искаш повръщано по лицето си и отвратителните панталони, които несъмнено носиш!
— Бляк! — възмутих се аз.
— Ще извикам управителя!
— Твоя воля — повиши глас Приянка. — Тръгни си като разсърден хлапак и иди да се оплачеш на мама.
Всички се престорихме, че не чуваме отровната тирада от ругатни, която последва.
— Както и да е, продължавам да твърдя, че трябва да ме удариш — настоях с възможно най-благоразумния глас, който човек можеше да използва, пожелавайки да го цапардосат. — В окото… и може би в устата, за да ми се сцепи устната отново.
— Защо? — недоумяваше Приянка. — Защо искаш да удрям симпатичното ти личице? Защо постъпваш така жестоко с мен?
— Защото от години е по телевизиите, вестниците и списанията — обясних. — Сериозно ли вярваш, че хората няма да ме разпознаят на момента?
— От опит ще ти кажа — обади се Роман, чиято коса стърчеше на всички страни, вдигната с гел, — че не бива да подценяваш силата на обстоятелствата. Виж колко време не успяват да те заловят. Няма да очакват от теб да постъпиш толкова безразсъдно.
— Пък и виж се само — каза Приянка и ме обърна към пропуканото огледало.
Едва различавах отражението си през купищата графити, но мъничкото, което виждах, представляваше сбор от крайности. Твърдо и меко, ярко и мрачно. И както винаги — истината беше някъде по средата.
— Добре — съгласих се. — Но ако нещо се обърка и съумеят да ме разпознаят…
— Прекратяваме мисията и се залавяме с план Б.
— План Б не е ли безцелно лутане насам-натам, докато не открием друга диря за местонахождението на Руби? — попитах.
Приглушеното пърпорене на автомобилните двигатели отвън вече се превръщаше в несекващо ръмжене.
Време е за действие.
— Ще се справим — заяви Роман и стана от капака на тоалетната. — Но усетят ли, че се колебаеш, ще те огледат по-задълбочено. Какъвто и образ да си избереш, въплъти се напълно в него.
Козирувах му покорно.
— Действаме ли?
Приянка разтърси рамене и ръце и взе лоста, облегнат на вратата.
— Ако загина, раздайте мъст!
Грабнах своя лост, откраднат от един близък автомобилен сервиз.
— Не. Никакво загиване. Ако някой извади пистолет, а понеже сме в Тексас е доста вероятно, веднага вдигаш ръце и залягаш на земята.
— Откога чакаш да го кажеш? — попита я Роман.
— Горе-долу от момента, в който забравих да го кажа, докато отвличахме онзи Търнър.
— Това беше преди три години.
— Необходима е много специфична ситуация, Роман.
Трябва да почувствам правилната атмосфера…
— Съсредоточи се — предупредих Приянка и подадох на Роман бейзболната бухалка. — Готови ли сте?
Той прегледа очуканото дърво, прокарвайки ръка по изпотрошения връх на бухалката, и кимна. Приянка вдиша дълбоко и увереното й изражение като че ли посърна леко. После блъсна вратата с рамо и ослепително яркото тексаско слънце ни обля мигновено.
Преди час, когато бяхме пристигнали, едва няколко коли чакаха на опашка за седмичната си дажба бензин. Сега вече се виеха в дълга нишка по прашната и иначе пустееща улица. От наскоро срутените магазини и домове наоколо имаше само високи купчини отломки. Цялата картина напомняше на апокалиптичен кадър.
Мъжът, който се беше разкрещял на Приянка, наистина носеше ужасни панталони и избеляла риза и изглеждаше достатъчно възрастен, за да й бъде дядо. Загорялата му от слънцето кожа се оцвети в тъмнолилаво, когато Приянка прокара острия край на лоста си от корема към гърдите му.
— Свободно е, отворко — каза му тя и го потупа по рамото с лоста, подминавайки го с лежерна крачка.
Токовете на ботушите й добавяха около осем сантиметра към и бездруго внушителната й височина и тя вървеше завидно добре на тях, поклащайки лоста до тялото си, докато подминавахме местния супермаркет на път към опашката от коли пред бензиновите колонки. Аз крачех със сведена глава, но периферното ми зрение през цялото време беше нащрек за неприятности. Като ни видя, касиерката зад витрината на супермаркета вдигна телефона с пребледняло лице.