Беше Роман.
Взираше се в мен с притворени очи и като го погледнах, ми направи знак да мълча. Приянка седеше до него и наблюдаваше бързо прелитащия отвъд прозореца пейзаж. Техните ръце също бяха пристегнати зад гърбовете им и те държаха телата си наведени под странен ъгъл, за да намерят що-годе удобна поза. Покашлях се и в черепа ми прокънтя болка, която се устреми към едната ми скула.
Решетката, разделяща ни от предните седалки на полицейската кола, издрънча, когато полицайката почука по нея с познато жълто устройство.
— Разбрахме ли се да мълчите и да не мърдате? — попита тя. — Искате ли пак да ви покажа как действа ей тази джаджа? Винаги съм готова да напомням на хората значението на думата „съдействие“.
Приянка отвори уста и ъгълчетата й се вирнаха в подигравателна усмивка, но Роман я блъсна с рамо.
Полицайката поклати глава.
— Прощавай, Спяща красавице, но след около пет минути ще ти се прииска още да беше в безсъзнание. Виждаш ли онези далечни светлинки? — Пътувахме по черен път, обграден отвсякъде от пустиня. Единственото нещо, което се мяркаше, бяха размитите светлини по склона на самотната планина отпред. — Порадвайте се на гледката, докато имате този шанс.
Искрено се тревожех, че Приянка ще избухне, ако не й отвърне с някоя хаплива реплика. Вместо това обаче тя си пое няколко успокоителни глътки въздух и плъзна очи към мен. Явно прочете въпроса по изражението ми, защото преглътна сухо и кимна.
От противоположната посока по пътя се появи облак от прахоляк. Друга полицейска кола. Докато се разминавахме, двамата полицаи вътре махнаха на колегите си.
— Май няма да сте единствените нови попълнения тази вечер — отбеляза шофьорът. — Изведнъж изпълзяхте като дървеници от стара мебел.
Гневна тръпка се прокрадна по тялото ми и прехапах долната си устна, за да замълча. Цялата ми работа с правителството целеше да ни изведе от сенките, да ни позволи да разцъфнем под слънчевата светлина, до която обществото бе готово да ни предостави достъп. Очаквах, надявах се, че лека-полека ще съумеем да променим начина им на мислене. Ала истината беше, че всъщност изобщо не искаха да мислят за нас.
Пътят ставаше все по-разбит, колкото повече се приближавахме до сградата. Лекото гадене, което ме измъчваше през последните минути, се засилваше с всяко друсане и подскачане на колата. Чак в този момент осъзнах, че пред нас не се издига планина. Извисяваше се висока бетонна стена, обточена с прожектори и бодлива тел.
Стиснах очи, но зад клепачите си видях друга стена — пак с бодлива тел. Кожата ми ту пламваше, ту измръзваше, приклещена между летния зной и онзи далечен спомен за сняг. Умората пъплеше от върховете на пръстите ми чак до стъпалата ми в онези възголеми черни ботуши. Устата ми се изпълни със слюнка.
Спри — казах си. — Спри. Не си там. Тук си.
Тук бях. Тук, заедно с Приянка и Роман. Рамото му се притисна в моето — извърташе тялото си така, че да докоснем пръстите си зад гърбовете си. Стиснах с палец и показалец неговите и чак тогава част от вцепенението се разсея.
Щом наближихме табелата, разбрах защо Уилър, Тексас, ми звучеше познато.
Заведение за персонализирано независимо обучение.
Достъп, разрешен само за оторизиран персонал.
Приянка вдиша рязко, но моят дъх заседна в гърлото ми.
Не…
Снимките и видеоматериалите, които бях виждала, представяха мястото като двойно по-малко, обградено от живописна зеленина и боядисано в топли, приветливи цветове. Като училище. Какви кадри беше изпратил екипът на Джоузеф Мур, когато спечелиха субсидиите за изграждането на това възпитателно заведение?
Двайсетметровите му бетонни стени бяха наклонени навътре като сключени ръце. Цялото здание излъчваше електричество, подобно на разтопена звезда. Електрически кабели идваха от четирите посоки и бясно протичащият по тях ток сякаш стенеше.
Направил е нов лагер.
Конгресът… Круз… сигурно нямаха представа. Не биха одобрили нещо такова.
Пътят се извиваше и свършваше при единия край на масивната сграда, чиито стени се издигаха право към небето с незнайно колко етажи и прозорци. Всичко тук беше изградено единствено с цел да е функционално и да всява страх — не бяха пилели нито пари, нито време за естетически допълнения, които биха смекчили потискащия вид на постройката.
Приведох се, за да погледна през предния прозорец. През приземния етаж на заведението беше прокаран бетонен проход, същински тунел.