Колата се отправи към кабината на охраната, разположена на цели сто метра от самата сграда и очевидно служеща като свръзка между нея и металната мрежа, върху която вече се фокусираха очите ми. Не просто един пласт метална мрежа, а няколко. Между тях имаше затворени пропускателни проходи за коли. Вълна на чист, искрен ужас се разля надолу по гръбнака ми.
Ако една електрическа врата се повредеше, винаги щеше да има още една, и още една на пътя на побягналия затворник.
Облизах потта по горната си устна — имаш вкус на сол и гел за коса. Полицейската кола намали пред някакъв войник. Не, не беше войник — не и от американската армия, нито от въоръжените сили на ООН. Не носеше униформа, а камуфлажна риза и черна кевларена жилетка.
Мъжът застана на средата на пътя и замаха, докато шофьорът не намали. Сетне тръгна към неговата страна на колата с буреносно изражение на лице.
— О, това ще е интересно — изшушука полицаят зад волана. — Привет. Добър вечер. Караме трима пси. Идиотите си въобразяваха, че могат да ограбят…
— Не може да продължавате да ни разтоварвате деца тук, все едно карате боклук на сметище — озъби му се мъжът. — Шефът наложи ограничения. Вече имаме нова система. Сканирахте ли ги дори, преди да ги довлачите чак дотук?
— Наистина ли мислиш, че правителството ни осигурява такова оборудване? — попита го полицайката, привеждайки се през партньора си, за да погледне охранителя. — Знаеш как е с бюрократщината. Виж какво… Ще предам новината на отдела, ако приемеш за последно тези тримата.
Мъжът на входа изсумтя с отвращение и влезе в кабината. Оттам се появи друг и освети с фенерче задната седалка. Ние тримата извърнахме лица.
— Хубаво — изръмжа първият. — Следващия път се обадете предварително и ги впишете в регистъра.
— Дадено — съгласи се полицаят. А докато вдигаше прозореца си, добави: — Задник.
Пред нас първата порта изжужа и се плъзна бавно настрани. Докато минавахме през първия проход в мрежата, после и през следващия, пръстите ми се вкопчиха в тези на Роман. На третата врата полицайката се обърна да ни погледне през решетката.
— С удоволствие ви прехвърлям в други ръце.
Портите мощно се затвориха зад нас и мрежата се раздрънча. По всеки от пластовете й течеше електричество и сякаш пращеше предупредително.
Спряхме в основата на сградата, построена като крепост. Когато и последната врата се захлопна зад нас, лампите по ниския таван на тунела угаснаха и замигаха в червено в синхрон със сирената.
От двете страни на полицейската кола имаше по една черна метална врата. Отвориха се едновременно и от тях излязоха шестима тежковъоръжени мъже. Под еднаквите си черни жилетки всички носеха различни блузи — едни с дълъг ръкав, други — без ръкав.
Не са организирана военна сила — осъзнах. Роман също ги наблюдаваше изпитателно и очевидно стигаше до същото заключение. Мъжете пред нас бяха наемници.
Шофьорът ни отключи задните врати и побърза да отстъпи встрани. Преди да си поема дъх, някакъв въоръжен мъж се пресегна в колата и ме сграбчи за раменете.
Нито звук, не им доставяй това…
Мисълта изскочи от ума ми, когато се стоварих на земята, блъсвайки главата си във вратата.
— Ей! — чух Роман да възроптава, но вече не го виждах през черните петна, плуващи пред очите ми.
Двама въоръжени мъже вдигнаха вцепененото ми тяло от земята и ме завлякоха през вратата отляво към непрогледния мрак на коридора отвъд нея.
Тридесет и втора глава
Паниката превръщаше мислите ми в пепел. Нямаше как да видя каквото и да било отвъд войниците, скупчени в коридора, но все пак се помъчих, напрягайки сили срещу хватката на единия през ръката ми. Не съзирах Роман и Приянка, не знаех дали ги водят след мен, а при тази мисъл гърдите ми сякаш се срутиха.
Войникът от дясната ми страна заби дръжката на пушката си в чувствителното местенце между рамото и шията ми. Изпъшках повече от шок, отколкото от болка, залитайки напред. Мъжът ме остави да падна на колене, после ме сграбчи за косата и ме изправи.
— Ако пак я удариш, така ще те изритам в задника, че ще дъвчеш стъпалото ми!
Приянка.
Извърнах се тъкмо навреме да видя как една жена войник забожда лакът в корема й. Прия се закашля от болка, но успя да се задържи на крака, макар че коленете й се подкосиха.
Къде е Роман?
Пустият коридор бе обточен със сенки. Клапите по тавана бълваха мощни струи студен въздух и плюеха ситни пръски вода като охлаждаща система в горещ ден.
Плочките — помислих си, гледайки сивия камък под краката си. — Същите са.