Споменът ме заля като мрачна вълна.
— Какво й става на тази, по дяволите? — изруга един от мъжете.
— Най-сетне схваща, че здравата са загазили — обясни онзи, който ме теглеше напред. — Обади ли се, че водим нови попълнения?
Долових радиостанциите. Зарядът на батериите им бръмчеше в пластмасовите им корпуси. Усетих устройствата за Бял шум, окачени по коланите им. Усещах всичко и нищо. Единственият глас в главата ми беше онзи, който ми казваше да превзема заряда, да ги нараня, както те нараняваха нас.
Преглътнах буцата в гърлото си, повтаряйки си две думи наум: Не бива. Не бива. Не бива.
Имахме мисия. Не биваше да ги нападам, да им давам основание да ни посегнат или случайно да ни убият.
Спомнях си. Спомнях си какво се предприема в такива ситуации.
Друг войник отвори вратата на асансьора. Щом влязохме вътре, най-накрая успях да видя Приянка и едва удържания гняв по лицето й. По бузата й имаше пресни драскотини и дясната страна на челюстта й беше надута. Но Прия беше тук. С мен. А Роман го нямаше.
Асансьорът потегли рязко и аз залитнах назад към стената му. Не тръгнахме към горните етажи, както очаквах. Слизахме надолу. Надолу, и все по-надолу, сред скърцане на машини и съскащи езици от електричество.
Вече не си онова малко момиченце.
Можех да защитя себе си и Приянка. Разумът ми го диктуваше. Ала имах чувството, че колкото повече се спускахме надолу, толкова повече се разпадах, разделях се с една частица от себе си. Нова замаяност обливаше главата ми на грохотни вълни.
Добре си. Трябва да се държиш.
Зрението ми ту изчезваше, ту се възвръщаше. Нечия пъхната в ръкавица ръка стисна брадичката ми и извърна главата ми насила. Войникът представляваше размито черно петно. Чак когато се приведе към мен, лицето му се избистри пред погледа ми. Лешниковите му очи се присвиха.
Разпознал ме е. Знае коя съм.
С малкия самоконтрол, който ми бе останал, си спомних какво ми беше казал Роман за срещата с някого в различни от обичайните обстоятелства. Затова постъпих така, както обучената от правителството Сузуме никога не би постъпила.
Изплюх се в лицето му.
Той ме блъсна назад право към жената войник, която държеше Приянка. Избърса лицето си с ръкав и пак посегна към палката си.
Вратата на асансьора се отвори с ведро издрънчаване. Там ни чакаха още три въоръжени фигури.
— Уотърсън — каза безизразно жена с осезаем акцент от Средния Запад и отстъпи встрани, за да излезем от асансьора.
Беше по-възрастна от присъстващите наоколо войници, а косите й бяха посребрели. Неискрената й усмивка караше бръчките около очите и по челото й да изглеждат още по-дълбоки. От глава до пети бе облечена в тъмна камуфлажна униформа, като на истински военен.
Кожата ми настръхна. Пулсът ми заблъска още по-панически, прекалено неукротим и стремглав, за да го разбера.
Защо?
— Госпожо? — отвърна мъжът.
— Срещате ли затруднения при овладяването на тази затворничка? — попита го тя.
Затворничка. Коремът ми се сви. Поне не криеха какво сме тук. Не се преструваха.
— Не, госпожо — увери я войникът, изпъна гръб и пристъпи назад в асансьора. — Просто помагам с ескортирането.
Жената кимна отривисто и застана от дясната ми страна.
Този коридор беше същият като онзи над земята, само че по-къс — и не беше празен.
Две момичета, изцапани с прахоляк и нещо като сажди, обтягаха веригите на белезниците, с които бяха оковани към металната пейка. Едното видимо беше с няколко години по-голямо от другото, а еднаквите им мърляви руси коси и бунтарски стиснати челюсти ми подсказваха, че са сестри. Догадката ми почти се потвърди, когато, зървайки групата ни, по-дребното момиче се долепи към другото, което пък се надвеси над него, сякаш да го закрие. И миниатюрният самоконтрол, събиран през последните няколко секунди, се изпари от мен.
Къде е Роман?
— Нямате право да ни държите тук — озъби се по-голямото момиче. — Не сме сторили нищо лошо! Беше случайност!
То опита да изрита войника, който коленичи да свали веригите от глезените и китките им.
— Всеки е отговорен за действията си — заяви жената. — И вашите ви доведоха тук за превъзпитаване. Стройте се.
Надникнах назад към Приянка. Беше свела глава и гледаше свирепо измежду къдриците, измъкнали се от кока й. Едната й вежда се вирна въпросително. Аз поклатих глава.
По-малкото момиче преглътна сухо и по бузата й се търкулна едра сълза. После покорно застана пред мен. Подчиняваше се, както я бяха учили родителите й, учителите и обществото.