Усещането ми беше познато.
Скръстих ръце върху гърдите си и влязох под душа. Отблизо видях как пулсът на Приянка препуска в основата на гърлото й, как мускулите по шията й се гърчат от усилието да остане неподвижна. Да не реагира.
Извърнах очи, докато военнослужещата прерязваше свинската опашка около китките й и Приянка също започна да се съблича, без да отмества суров поглед от Гилбърт, без да губи дори за миг изражението си, демонстриращо яростно неподчинение.
Как да се върна към това? Опитах да отпусна ръце, да заема нейната поза, но ми се струваше невъзможно. Можех да мисля само за първия си ден в лагера, как с още десетина момичета ни тикнаха под един душ и се смяха, когато запищяхме от ледената вода. Стъпалата ни пляскаха в зловещ танц по мокрия цимент в усилието да се отлепят за малко от него.
Тялото ми се вцепени, а сърцето ми заблъска толкова силно, че очаквах всеки момент да се пръсне. Докато стоях в притихналия капан на страха, и последната крехка нишка на отрицание около душата ми се скъса.
След нея се ширна една-единствена истина:
Не съм добре.
Студената вода засъска от душа и ни накваси за секунди. Приянка изпъшка от първата ледена струя, но аз не издадох нито звук. Тялото ми се стегна, готово да посрещне жилещия порой. Студената вода режеше кожата ми като стотици ножове, но със секундите дори тази болка поотмина.
Розовият тебешир бавно се отмиваше от косата ми, стичайки се на ярки поточета надолу по раменете и ръцете ми.
Вместо водата да го отнесе веднага, се разтече по фугите между плочките като кръв по вени, оцветявайки ги в розово. И се задържа там. Не се разми. Не можех да отлепя очи от него.
Не съм добре. Думите се понесоха през мен, запращяха като електричество, докато прерастваха в нещо повече. Нещо ново. Не е нужно да се преструвам, че съм добре.
В къщата на родителите ми имаше една ваза, предавана от поколение на поколение. Представях си я на полицата във всекидневната, озарена от топлото следобедно слънце. Беше различна от всички други произведения на изкуството в нашия дом. Преди години бабата на баба ми я бутнала на пода, където се разбила на парчета. Но вместо да ги смете и да ги изхвърли, тя ги изпратила някъде. След месеци вазата се върнала цяла — парчетата били скрепени с разтопен ценен метал или лак със злато на прах по метод, наречен кинцуги.
Белезите от случката си личаха съвсем ясно, частите не бяха залепени така, че да се скрият пукнатините, вместо това помежду им сияеха поточета от злато, превръщайки вазата в още по-красива и отпреди.
Като малка често си мислех, че ако и нашите белези можеха да се лекуват по същия начин, нямаше да се опитваме да ги прикриваме, дати заличаваме. Тогава още не съзнавах, че белези не оставаха единствено по кожата ни, някои се намираха надълбоко под нея, невидими за света, и ни боляха дори когато носехме щастливите си маски, уверявайки околните, че сме добре.
Моето семейство ме заряза.
Избягах от лагера, където опитаха да ме убият. Преследвачи, специални отряди, войници, автомобилни катастрофи, щурмове, смърт — успях да се спася от всичко това.
Оцелях в опасности, които костваха живота на много други деца. И ако не осъзнаех какво съм преживяла, нямаше как да спася беззащитните от същия кошмар.
Още бях на крака. Още имах въздух в дробовете си. Не бях добре, но бях силна. И щях да използвам всяка частица от тази сила, за да ни измъкна оттук.
Водата спря постепенно. Приянка трепереше от студ, но аз отказвах да доставя на Гилбърт удоволствието да гледа как се мъча, не и отново. Другата военнослужеща ни хвърли два еднакви бежови екипа и платненки. Без кърпи. Комплектът подгизна веднага, щом го облякох, и се заех да навивам ръкавите и крачолите му. Приянка изглеждаше така, сякаш е облякла детски дрехи.
— Обувките не ми стават — оплака се тя.
— Все тая — отвърна Гилбърт. — И без това скотовете навън вероятно ще ти ги вземат.
С Приянка се спогледахме.
Жената само се засмя.
Сетне ни поведе към двойната врата в другия край на стаята. Отвори с крак едното й крило и кимна натам. Така и не прибра пистолета в кобура си. Усетих как върхът на дулото му докосва рамото ми, докато минавах покрай нея, влизайки в поредния тъмен коридор. Сбърчих устни от противната смрад, която ни посрещна там — животински тор и нещо гнило.