В последния момент Гилбърт препречи пътя на Приянка с ръка.
— Може да ни е забранено да ви убиваме, но нямаме нареждане да ви пазим едни от други. Не го забравяйте.
— Мадам, разполагаш с цял живот да се държиш като истински задник — отговори Приянка. — Не пречи от време на време да почиваш за ден-два.
Издърпах я през вратата, преди Гилбърт да я е цапардосала с пистолета през лицето. И двете се изненадахме, когато, вместо да ни последва, жената затръшна вратата зад нас и я заключи.
Камерите на тавана пращяха тихо от нестабилното електрическо захранване. Явно и Приянка ги усети, защото сведе лице и не проговори. Огледах тялото й за рани и синини, но с изключение на огнения гняв, който излъчваше, като че ли беше невредима.
— Добре ли си? — изшушуках.
— Владея се — каза тя. — Но още ми се иска да разбия стената с юмрук.
След като пътят назад се оказа препречен, можехме да тръгнем само в една посока. Закрачихме напред по коридора, усещайки, че се издига леко. През цялото време се оглеждах за врати и прозорци, откъдето можеше да се появи Роман.
Проходът водеше до нещо като поле от лепкава черна кал — ад, от който ни делеше само клетка от метална мрежа. Стените се извисяваха над нас, създавайки грешното впечатление, че сме попаднали на стадион. Ала нямаше редове със скамейки, а просто две нива: калната земя и няколко свързани метални пътеки на стотина метра височина. По горното ниво патрулираха въоръжени военни. Неколцина бяха заели наблюдателни постове и следяха затворниците през оптиките на автоматичните си пушки.
Нямаше почти нищо за гледане. Не се мяркаха бетонни постройки, а само окаляни бели палатки — от онези, които ООН раздаваха на бездомните семейства в периода, преди да се върнат към „традиционния бит“. Струпани бяха на групи, най-голямата от които изглеждаше като че е мутирала и погълнала всички съседни.
Повечето деца от другата страна на клетката бяха с наскоро остригани до голо глави и пресни операционни белези. Хирургът явно не смяташе за нужно да влага старание в разрезите за присаждане на лечебните устройства. Дългите, нащърбени белези следваха извивките на черепите им.
Едно дете заклати металната мрежа. Другите бързо се присъединиха и накрая дрънченето зазвуча като превъзбудения вой на глутница вълци, нетърпеливи да посрещнат следващата си плячка.
Стиснах лакътя на Приянка, без да им обръщам внимание.
— Рома…
— Знам — отвърна тя.
— Успя ли да промениш досието му? — прошепнах.
— Да, но не знам дали успях навреме. Вкараха го през друга врата, така че вероятно имат отделна стая за подготовка на момчета, но не знам дали е минал оттам по-бързо, или е трябвало да чака и други деца. Просто… нямам представа.
— Затворници — изрева един войник през мегафон, — отдръпнете се от вратата!
Децата пред вратата бяха малки, все още на прага на юношеството. Тънките им униформи бяха изпокъсани и прекроени — с изтръгнати ръкави и отрязани крачоли. Някои бяха преплели ленти от съдраните си дрехи в косите си или ги бяха вързали на конски опашки с тях. Тийнейджърите стояха на десетина метра зад тях и се присмиваха на войниците. В един трескав миг се зачудих дали целяха да ни уплашат, или просто пречеха на надзирателите да ни пуснат вътре.
Къде е Роман?
Тийнейджърите и по-малките деца пред вратата ни спечелиха минутка-две, за да се огледаме за него, преди да влезем. Завъртях се бързо в лепкавата кал, претърсвайки с поглед клетката и задната страна на сградата, през която ни вкараха. От основата й наистина се издигаше още един изход на тунел, същият като нашия.
— Виж — кимнах дискретно към него.
На такива места човек бързо научаваше един урок: ако надзирателите усетеха, че искаш нещо, вършеха всичко по силите си никога да не го получиш. Още отсега чувствах тежестта на погледите им върху нас, сякаш бяха пуснали нещо върху раменете ми.
Никой не излезе от тунела. Ослушах се за наближаващи стъпки, но виковете и крясъците на децата пред вратата заглушаваха всичко наоколо. Дрънчаха с мрежата все по-неистово, докато тийнейджърите подсвиркваха подигравателно на наемниците върху металните пътеки над портата, усилвайки децибелите, когато войниците насочиха оръжията си към тях. Един сивокос войник прошепна нещо в ухото на онзи с мегафона.
— Отдръпнете се от вратата! — изрева той отново, този път с още по-заповеднически тон, но другите пси като че ли не го намираха за опасен.
Пак се обърнах към изхода на втория тунел. Вдишах окуражително през носа си и издишах през устата.