Нямаше да дойде. Мисълта, че са го затворили в онази тъмница, че са го завлекли в операционната като онези момичета… стиснах очи, вкусвайки жлъчка и кръв в устата си.
Късно е.
— Хайде — промълви Приянка. — Хайде… Господи… знаеш, че аз не ти се моля, но Роман е един от най-верните ти поддръжници… и… добре де, не биваше да се подигравам със сандалите на онзи актьор, дето играеше твоята роля в театъра, съжалявам за това… Но кой би предположил, че сабото ще се върне на мода? Е, ти сигурно си знаел… ама… защо? Защо трябваше да се връща на мода?
Изненадваща струя електричество изсвистя иззад гърбовете ни право към металната мрежа — и през ръцете на децата, вкопчени в нея.
— Мамка му! — изруга Приянка.
Децата изхвърчаха назад и паднаха с писъци на земята, където се загърчиха от електричеството, протичащо през телата им. Сребърната нишка изскочи от съзнанието ми и плъзна по всяко от тях, извличайки тока от костите им — и от мократа кал под тях.
Другите пси се разпиляха, хукнаха към палатките си като подплашени зайци.
— Какво става тук? — попита дрезгав глас иззад нас.
— Пуснаха им ток… — подех, докато мозъкът ми не разпозна гласа.
Роман ни гледаше със сбърчено от тревога чело и скръстени пред гърдите ръце. На дясното му слепоочие се образуваше нова подутина. От малката рана се стичаше кръв по високата му скула, а оттам — по униформата му.
Приянка изглеждаше така, като че всеки момент ще се разтопи от облекчение.
— Мислех, че съм закъсняла.
— По всяка вероятност — потвърди той. — Един от надзирателите спомена нещо за процедурно тестване и аз избих с глава таблета от ръцете му. След това се наложи да чакат за нов.
— Толкова се гордея с теб и смайващите ти реакции — каза Приянка.
— Добре ли си? — попитах го аз и посегнах да докосна раната му.
В последния момент обаче се спрях и отпуснах ръка до тялото си.
— Затворници! — провикна се пак войникът, ала сега към нас — Застанете пред вратата и изчакайте да ви пуснат. Всяка съпротива ще бъде потушена с груба сила.
— Ще живея — увери ме Роман, докато крачехме към вратата. Лампите в двата й горни ъгъла просветнаха в червено. Тя се плъзна бавно по релсите си, а той се обърна към Приянка. — Но ако някога се измъкнем оттук, обещавам да те убия.
Тридесет и трета глава
Почти веднага щом влязохме през вратата, същата орда тийнейджъри започна да се връща лека-полека към нея. Дузина деца. Две дузини. Прииждаха на вълни и ни обграждаха.
— „Персонализирано независимо обучение“, а? — надникна към мен Приянка.
— Няма да му се размине — прошепнах аз.
Въздъхнах през носа си и заоглеждах децата така, както те оглеждаха нас. Повечето бяха крайно измършавели — само като ги наблюдавах, и коремът ми се свиваше от глад. Изражението на всяко лице разказваше историята зад него. Подозрение. Любопитство. Омраза. Горещината и тежките условия на живот бяха запечатали тези чувства у тях. Тук-таме срещах тревожно шарещи очи. Явно на новодошлите.
Останалите явно живееха тук от дълго време. Отпреди датата, на която компанията на Мур бе ознаменувала първата копка. И преди „общественият“ проект да се озове на масата до мен, докато обяснявах на репортерите за предпазливата инвестиция на правителството в него.
Въпреки че ме бяха заблуждавали, трябваше да разузная. Да настоявам. Вместо това с надежда се вкопчих в лъжата им и дори активно помагах с разпространението й.
Трябваше да поставям всичко под съмнение. Дори самата себе си.
Може и да не бях толкова виновна, колкото хората, реализирали проекта, но все пак им бях съучастник — ето защо се чувствах длъжна да коригирам тази нередност. Толкова се бях вглъбила в издирването на Руби и Лиъм, в изчистването на името си и въздаването на справедливост в памет на хората, загинали при нападението в Пенсилванския университет, но замислях ли се за тези деца? Защо беше по-важно да докажа невинността си, вместо да осигуря правосъдие за жертвите на същата система, в която се борех да запазя мястото си?
Системата не беше повредена. Работеше на пълна пара — срещу нас. В онази секунда проумях всичко с кристална яснота. Никога нямаше да ни обезщетят за всички неправди, просто трябваше сами да си вземем онова, което ни се полагаше. А нямаше да получим такава възможност, ако се криехме в гората или се мъчехме да си сътрудничим с хората, които бавно, упорито и мълчаливо се бореха да ни изтрият от лицето на земята.
Не знаех къде е мястото ми в цялата тази история, но на всяка цена щях да разбера. И тогава някой щеше да си плати.