Една тийнейджърка излезе пред групата и закрачи напред-назад, оглеждайки ни подигравателно. Роман понечи да пристъпи пред двете ни с Приянка, но аз препречих пътя му с ръка.
— Пробвайте, ако искате — предупредих ги, — но ще съжалявате.
На подобни места важеше йерархията на глутницата. Силните се издигаха на върха чрез тирания и насилие, а онези, които разпознаваха собствената си слабост, предаваха живота си на големите кучета. Този ред се проявяваше донякъде дори в Каледония, независимо от строгия контрол и мерките за сигурност.
— Така ли? — провлече водачката на глутницата.
Под пръските черна кал прозираше бронзова кожа. Беше прибрала дългата си коса в небрежен кок. Ако съдех по ръста й, вероятно беше на шестнайсет-седемнайсет.
От ръкава на униформената й риза в ръката й се спусна дълго парче дърво. Навярно колче за палатка, защото беше заострено в единия край. Но очите ми останаха върху ръката й, където липсваха средният и безименният пръст. Грапавите белези над долните кокалчета бяха достатъчно доказателство, че не й липсваха по рождение.
След като видях старите й рани, нямаше как да не забележа и тези по другите деца. Всички бяха белязани по един или друг начин — отрязано крайче на ухо, избит зъб, празен клепач, покрит с парче плат.
Приянка нямаше вид на особено впечатлена.
— През гърлото или през далака предпочиташ да те пробода? — заплаши момичето, потупвайки колчето с пръсти.
Роман изглеждаше още по-малко впечатлен.
— Ти как мислиш, Док? — попита водачката някакво момиче с късо остригана коса и пресен яркочервен белег от операция.
Док излезе при нея и ни заоглежда с килната настрани глава.
— Пречупи първо дребната. — Говореше сънено, почти отегчено. — Другите двама я защитават. Ще направят всичко да я предпазят, но тя ще те послуша само ако я нараниш.
— Хм — подхвана Приянка, — не знам кое училище за злодеи си завършила, но всеки знае, че даваш въздълго обяснение на гениалния си план, след като го осъществиш.
Първото момиче изсумтя, но като отвори уста, думите й бяха заглушени от камбанен звън.
Децата около нас се разпръснаха и хукнаха към палатките зад гърбовете се. Наизскачаха и други и стремително се присъединиха към потока от тела, стичащ се към нещо, което не виждахме.
— Хайде, Къби — каза момичето със сънен глас, изчаквайки приятелката си. — Ще се справим с тях по-късно. Знаеш как се държат всички, когато те няма наоколо. Засега зарежи зайците да живуркат в страх.
— Кой ще се страхува от вас, ако му пращате предизвестие? — обади се Приянка.
Водачката — Къби — устиска още малко, преди да пъхне колчето обратно в ръкава си. Като размести плата, видях, че е вързала няколко ленти от китката до лакътя си, за да закрепя там оръжието.
— Най-добре послушай бавачката си — казах аз.
Камбаната замлъкна също толкова внезапно, колкото бе забила. Преди да тръгне след Док, Къби ме посочи предупредително.
Аз също посочих себе си.
— Какво? Да не искаш аз да ти стана бавачка?
— Двете сте притеснително добри в печеленето на врагове — рече Роман, докато гледахме как момичетата вървят по пътеката измежду палатките.
— Нали някак трябва да те забавляваме — отвърна Приянка. — Е, какво пропускаме тук?
Отправи въпроса си към мен — единствения експерт в областта на лагерите.
— Нямам представа. В нашия лагер пускаха сирените само за събуждане и…
А, ясно.
— Какво? — подкани ме Роман.
— Храненията.
В Каледония се хранехме на смени в столовата. Редяхме се на права, мълчалива опашка пред прозорчето на кухнята, където получавахме стиропорена чиния с кашеста храна. Дори да приключехме преди другите, не помръдвахме от местата си, докато не чуехме звънеца, след което отнасяхме чиниите и пластмасовите си чаши до боклукчийските кофи при изхода на столовата. Тези, на които се падаше седмичната смяна за чистене, оставаха да измият пода и да избършат масата под зорките очи на войниците от Специален отряд „Пси“. Всичко се случваше методично и дисциплинирано, като на военна операция.
Съвсем не като в тази преизподня.
— Какво става тук? — учуди се Приянка. — Халюцинирам ли? Или това е някакъв шантав сън?
В центъра на най-голямата група палатки имаше четири масивни капака в земята. Пристигнахме тъкмо навреме да видим как се отварят със замах, оплисквайки с кал лицата на струпаните около тях деца. От шахтите се издигнаха асансьорни платформи, натоварени със сандъци от онези с дажбените пакети на ООН. Същите, каквито раздаваха из градовете, след като поеха контрола над страната.