— Макс, какви ги вършиш? — прошепна Приянка. — Отбранявай се. Отбранявай се. Знаеш как…
Войниците заподсвиркваха от високия си пост. Запляскаха с ръце. Подстрекаваха агресорите с всеки ритник, с всеки шамар.
Зърнах отражение на собствения си леден гняв върху лицето на Роман.
Накрая Къби махна на хората си да оставят Макс. Пакетите, които бе взел, отидоха при няколко от нападателите му. Провизиите намаляваха скорострелно. Децата започнаха да се разотиват, някои с каменни лица и празни ръце. Ние тримата не помръдвахме от местата си.
Нито пък Мака Не го видяхме отново, докато асансьорите не се спуснаха в шахтите си и вратите им не се затвориха. Лежеше по лице в калта. Къби се наведе над него и му прошушна нещо със злобна усмивчица. Когато тръгна с последните останали деца към най-голямата палатка, Макс се надигна на лакти. Докосна плахо кожата на едното си слепоочие и лявото си ухо. Някой едва не го беше откъснал и сега по шията му се стичаше струя кръв. Очите му попаднаха първо на Приянка, после и на Роман, преди пак да се затворят. Макс въздъхна и заби лице в калта.
— Не знам как ви е вкарал тук, но трябва да се махнете. Веднага.
— Първо, Максимо, много се радвам да те видя отново. Драго ми е, че си взел присърце уроците ми по театрално майсторство — каза Приянка. — Много ми харесва и… ъ… копторът ти. Уютно местенце.
Не ни беше поканил, но ние все пак тръгнахме след него. Стените на палатката му, ако можеше да се нарече така, бяха раздрани и цели парчета плат висяха в тясното пространство. Като гледах кръпките на места, се питах дали не е поправял дома си с остатъци от други съсипани палатки. Беше я вкопал в земята, навярно за да я държи хладна в топлите месеци, и старателно си беше измайсторил легло от кал и още късове плат. Единствените му вещи бяха вехто одеяло и няколко празни шишета от вода. Въпреки това четиримата с мъка се събирахме в пространството, широко колкото задна седалка на кола.
Платът на входа перна косата ми. Завъртях се и съзрях три малки личица. Две момичета и една по-мъничко момченце. Луничките им се смесваха с пръските кал по кожата им.
Като ги забеляза, Макс посърна и поклати глава.
— Няма нищо — каза едно от момичетата. — Не се натъжавай, Макс Поне опита.
— Ето какво ще ви дам. — Той бръкна под сгънатото одеяло и извади изтъняло пакетче крекери. — Намачкайте ги с малко вода, за да успее да ги глътне. Спадна ли температурата й?
Погледнах децата с нарастващ ужас. Момчето взе крекерите с толкова виновен поглед, че ме прониза като нож. По-високото момиче поклати глава, разкривайки белега на скалпа си, където косата й не беше пораснала след операцията.
— Но проговори и ни поиска вода.
— Това е добре — увери ги Макс. — Ей сега ще дойда да я погледна, става ли?
По-голямото момиче ни измери с присвити очи.
— Това са зайците, за които Къби ни каза да не помагаме. Ще те намрази още повече.
— Мрази ме достатъчно, защото отказвам да се отбранявам — обясни Макс. — А сега вървете.
Децата пуснаха капака на палатката, скривайки заслепяващата светлина на прожекторите.
— И защо не се отбраняваш? — попита Роман накрая. — Научен си като всички нас.
— Защото вече не живея така — отговори Макс. — Не използвам насилие. Не убивам. Обещах на себе си и на света, че няма да го изпълвам с още болка. Едно не разбирам обаче: защо Мърсър изпраща вас, вместо сам да дойде да ме вземе? Кога се досети, че съм тук?
Приянка изсумтя ядосано и разпери ръце.
— Откъде да знаем? Когато го напусна, трябваше да те последваме. Не можехме да се върнем при Мърсър без теб.
Макс я изгледа учудено, сякаш дори не му беше хрумвало.
— Затова ли се предаде на властите? — поинтересува се Роман, връщайки го деликатно към основната тема. — Чувствал си, че заслужаваш наказание?
Макс вдигна поглед от бедрата си, където досега заглаждаше с длани крачолите на униформата си.
— А не заслужавам ли? Не заслужаваме ли всичките?
— Не те разбирам — отбеляза Приянка. — Защо им позволи да те тикнат на това място?
— Заради човешките животи, които унищожихме! — прекърши се накрая той. — Заради всички мъже, жени и деца, които трябваше да убием, само и само да задоволим капризите на незадоволим човек. Не съм като вас Не мога просто да забравя и да продължи напред!
В тишината, която се разстла помежду ни, чух шушукането на децата от съседните палатки. Нечие учестено дишане, докато вървеше през гъстата кал.
— Никога няма да го забравя — каза тихо Роман. — Как бих могъл? Нали аз натисках спусъка.