Три години по-рано
Стигнахме преди изгрев в Блекстоун, спящо градче, което още не се беше пробудило от икономическия спад в страната. Няколко от кварталите, през които минахме, издирвайки стенописа от шифрованото послание на Лиъм и Руби, приличаха на оставени на произвола.
— Добре — измърмори Дунди. — Започвам да се чувствам нелепо…
В дните, когато още обикаляхме с Бети, обичахме сутрини като тази, защото шансовете да ни видят и докладват спадаха достатъчно, че да можем да паркираме някъде и да починем за няколко часа. Сега обаче долавях обратния ефект върху Дунди. Той клатеше глава след всяка изоставена къща, въздишаше всеки път, минехме ли през дупка в асфалта. Очевидно онова, което аз възприемах като голям късмет, за него беше недовършена работа.
Имаме още много да се трудим. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече ми натежаваше подобно прозрение. Струваше ми се неосъществимо — колко още улици, колко още квартали изглеждаха по този начин? Как щяхме да ги оправим в рамките на един живот?
— Натам… — посочих аз. Малък пътен знак едва се крепеше на стълба си. Беше изкривен и огънат назад, но все пак се четеше. — Старата главна улица е надясно. Звучи обещаващо.
Колкото и часове да се бяхме лутали в кръг, щом намерихме правилната улица, без усилие открихме и стенописа. Закачулен светец ни приветстваше с разтворени ръце. На фона на мръсната тухлена стена боите изглеждаха ярки и пресни. Намокрена от лекия дъждец, картината сякаш сияеше.
Няколко коли бяха паркирани пред магазините по улицата. Виждаха се бакалия, аптека и…
— Ето го кафенето — посочи Дунди. — Добре. Какво трябваше да сторим сега?
— Трябва да напишем някакво име на стената и да оставим камък — прочетох пак от листа. — Сетне трябва да влезем в кафенето и да си купим чай.
Той ме погледна.
— Защо точно чай?
— Това ли ти се вижда най-странно? — учудих се. — Имаш ли нещо за писане?
Претърсихме колата и накрая се докопахме до стара химикалка от жабката. След като огледахме улицата, за да се уверим, че никой не ни наблюдава, излязохме от колата и отидохме до стенописа. Студеният въздух хапеше кожата ми, докато се взирах във внушителната картина.
— Ама че абсурд! — измърмори Дунди, мъчейки се да надраска името си върху една от изрисуваните тухли.
Буквите бяха толкова бледи, че дори не си направих труда да напиша своето име, като ми подаде химикалката.
Още в началото го бях предупредила, че не поемаме на лов за провизии, и продължавах да смятам така. Много добре знаех, че адресът няма внезапно да изникне на стената, след като изпълнехме успешно мистериозните стъпки от листа. Най-вероятно самите те нямаха никакво значение — важно беше да ни видят, че вършим това. Явно някой наблюдаваше мястото и щеше да докладва на Лиъм и Руби, че сме дошли и чакаме да ни вземат.
— Трябваше просто да ни даде скапания адрес — измрънка Дунди. — Чувствам се глупаво. Хайде, да се връщаме в колата…
— Чакай малко — спрях го, оглеждайки земята наоколо. — Камък…
Взех едно отчупено парче тухла и пак се обърнах към стенописа. В инструкциите не пишеше къде точно да го поставя, ето защо си избрах да е в краката на нарисуваната фигура.
— Това е абсурдно — повтори Дунди, пъхвайки ръце в джобовете си.
— Иди да купиш чай — казах му.
Искаше ми се да го придружа, ала не биваше да привличаме внимание, особено ако така можеше да подплашим Лиъм и Руби.
Дунди въздъхна, но затътри крака по калната улица.
— Чакай малко — спрях го.
Той ми позволи да сваля леко шапката му и да наглася шала му така, че да скрива идентификационната му значка. Махнах очилата му за всеки случай. Сигурно нямаше нито една снимка без тях.
Дунди ме удостои с леко разфокусиран, но осезаемо яден поглед.
— Само този път — обещах.
Чакането в колата бе същинско мъчение. Когато най-сетне се появи на улицата с две изпускащи пара чаши, изглеждаше още по-недоволен и отпреди.
— Нищо ли? — попитах.
Той ми подаде любимия ми горещ шоколад.
— Хвърлих на всички в кафенето толкова съмнителни погледи, че ако Лиъм и Руби не се появят, местната полиция гарантирано ще дойде… ох, проклятие…
Горещ чай плисна към гърдите му и Дунди се зае да попива мокрото със салфетка. Чашата пак се наклони опасно.
— Дай ми я — предложих.
Докато ми подаваше пластмасовата си чаша, защитната й картонена обвивка се смъкна малко по-надолу.
Оставих напитката си и я изхлузих напълно. Завъртях чашата, за да му покажа адреса, написан от едната й страна.
Дунди се облегна на седалката си и пусна салфетката на пода на колата.