Роман застреля мъжа, преди да е довършил. Бормашината в ръката му падна на пода секунда преди тялото му.
Другата жена изпищя и хукна към рафтовете с материали до далечния край на лявата стена. Бяха подвижни.
Приянка я подгони и й налетя в гръб. Докато жената се гърчеше и риташе в хватката й, Приянка надникна зад рафтовете.
— Имаме си врата. И къде води?
— Това е просто… — запъна се жената, изпаднала в ужас — Това е просто авариен изход към улицата… Моля ви, само си вършим работата!
Не видях как Приянка я накара да млъкне. Не ме интересуваше. Изключих камерата на телефона и хукнах към операционната маса.
Раменете на Руби бяха толкова крехки под ръцете ми. Лицето й беше изпито и на едната й скула още тъмнееше стара синина. Изглеждаше…
Мъртва.
— Руби? — подхванах. — Руби, чуваш ли ме?
Огледах се за интравенозна система, за игла в ръката й, но нямаше нищо. Стиснах китката й под хирургическото одеяло. Пулсът й беше слаб. Но го долавях.
Просто исках да те спася. Просто исках да ти помогна.
— Чуваш ли…?
Роман започна да се размива в периферното ми зрение. Операционната зала сякаш се покри с коприна и я озари толкова ярка светлина, че накрая всичко стана бяло. Сякаш губех съзнание, макар че усещах съвсем стабилно земята под краката си. Бялото сияние избледня постепенно и в тъмнината, която остави след себе си, започнаха да се очертават фигури. Коридор, почти като другия на този етаж, се проточи пред мен. Вървях по него, покрай заключените врати, покрай малките личица, надничащи през прозорците на затворените стаи, и малките ръчички, притиснати към стъклата.
Спомен.
Пуснах смаяно ръката на Руби, но споменът не избледня. Не и докато не видях номера на стената на коридора през нейните очи.
ЕТАЖ 3.
— … ме? Кажи нещо!
Коридорът изчезна от погледа ми и на негово място се появи угриженото лице на Роман. Веднага усетих натиска на пръстите му върху раменете си.
— Какво става? — попита Приянка. — Какво се случи току-що?
— Държат още деца тук — отговорих. — На етажа над нас Руби иска да ги освободим.
Приянка мълниеносно премести очи към ужасяващо отпуснатото лице на Руби.
— Нямам време да обяснявам. — Сграбчих я за ръката. — Идваш с мен, за да отвориш вратите.
— Добре — съгласи се тя, слагайки ръка върху моята. — Идвам. Ро, ще се справиш ли?
Той кимна.
— Всичко е под контрол.
Хвърлих му телефона и той го хвана със свободната си ръка. Като че ли са канеше да възрази, но явно нещо по лицето ми го накара да си замълчи. Чувствах единствено страха на Руби, виждах само неподвижното й, крехко тяло.
— Пиши на другите, че сме я намерили. И предупреди Макс, че ще ни трябва по-голям автомобил.
Приянка отвори вратите на стаите за карантина отвътре и ме поведе надолу по коридора към стълбището. Още чувствах главата си като пълна с памук, сякаш някой беше пъхнал вътре нещо, на което не му беше мястото там. Руби не се свести, но беше там духом. И някак усети, че съм при нея. Чу ме или ме почувства…
Спряхме пред вратата към третия етаж. Приянка опря гръб в нея и надникна внимателно през прозореца. Цялото й тяло се скова. Без да каже и дума, отстъпи встрани, за да погледна и аз.
Мъж от охраната лежеше проснат на плочките в локва кръв.
Отдръпнах се и погледнах изцъклено Приянка. Може би другите вече бяха минали оттук или се бяха срещнали някъде и мъжът просто бе успял да се добере дотук. Ала по стълбите нямаше кръв. Нямаше кръв никъде другаде, освен под него, пропита в тъмната му униформа. Беше паднал на място.
Приянка ме погледна с очакване. Аз отново надникнах през прозореца. Не се виждаше никой друг и нямахме време.
Отворих бавно вратата и с едната ръка поех пистолета от Приянка, а с другата отново включих камерата на телефона.
Прикривах я, докато притича до най-близката врата, и като никой не стреля, я последвах дотам. Момченце на около шест долепи лице до стъклото, вперило ококорени очи в нас. Заснех го с леко разтреперана ръка, после обърнах камерата към останалите врати. Осем, всичките с деца зад тях. Гледката ме накара да настръхна.
Стаите явно бяха звукоизолирани. От другата страна на коридора едно момиче с обръсната глава крещеше нещо и блъскаше беззвучно с юмруци по стъклото. По-надолу едно момче се опитваше да привлече вниманието ми, махайки с ръце към отсрещната страна на сградата, където поредният коридор се пресичаше с нашия.
Лана ни наблюдаваше от кръстовището.
Вдигнах пистолета, но в същия момент познатите парещи игли пронизаха безмилостно черепа ми. Залитнах и се помъчих да запазя равновесие. Вратите още не бяха отворени — Приянка не бе имала време.