Значи Макс си беше свършил работата. Но това крехко облекчение бе заглушено от върлия страх, който ме връхлетя, като хукнах по коридора подир Лана. В дъното на втория коридор отляво имаше асансьор. Долепих се до ъгъла и приклекнах, използвайки ръба за укритие.
Зад мен прокънтя изстрел — Вида беше обезвредила първия охранител.
— Имаш секунди! — изкрещя тя на Приянка.
Но на Приянка не й бяха нужни. Вратите се отвориха едновременно със силно изщракване от ключалките. Децата наизлизаха и светлините на алармата оцветиха кожите им в червено. Носеха само сиви престилки и пантофи, но не затова трепереха.
— Елате с мен — извика им Вида. — Ще ви заведем на безопасно място.
Децата впериха отнесени погледи в нея, сякаш шокът чак сега ги застигаше. Нямаха представа какво се случва.
— Ние сме като вас — провикнах се към тях. — И ще сритаме задниците на всички гадове в тази сграда, които са ви наранили. Ясно?
Едно малко момиче, най-много на десет, вдигна ръка. На Вида й отне малко време да се досети, че трябва да я хване. След като я поведе напред, останалите деца ги последваха, хванати за ръка в жива верига. Приянка тръгна след тях, за да ги направлява внимателно към вратата, която Вида отвори с рамо, поглеждайки нагоре и надолу по стълбището с вдигнат пистолет.
Изчаках още малко, за да се уверя, че никой не се качва с асансьора, и хукнах след тях. Пистолетът се пързаляше в потните ми ръце, но беше рисковано да го пусна, за да ги избърша в дънките си. Държах погледа си и дулото насочени към стълбите над нас, докато Вида ни прочистваше пътя надолу. Няколко от децата изпищяха, когато телата на ранени и мъртви войници се затъркаляха по стъпалата.
Куршуми задрънчаха по металния парапет и гръмките заповеди на униформените преминаха в крясъци на болка. Вида блъсна с рамо вратата на третия етаж. Преброих малките главички на децата, докато се нижеха след нея с Приянка в края на веригата. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем.
Но имаше осем врати. Значи осем деца.
Обърнах се задъхано, втурнах се нагоре по стълбите и отново излетях през вратата. Обувките ми се подхлъзнаха в локвата кръв и я разнесоха по плочките. Опитах да изтласкам паниката, надигаща се в мен като вълна, и заоглеждах всяка стая за места, където би се скрило дете. Съсредоточих се върху спомена, който ми беше изпратила Руби, сравнявайки ярките образи с лицата на спасените деца. Последната стая отляво се отличаваше от другите само по едно — имаше по-голям креват. Коремът ми се преобърна, като осъзнах колко съм оглупяла от паника.
Руби. Руби беше осмият обитател на този етаж. Нямаше друго дете.
Асансьорът издрънча и вратите се плъзнаха бавно. По коридора забумтяха тежки стъпки и аз се изстрелях с всички сили обратно към стълбището. Полетях твърде бързо надолу по стъпалата и едва не се прекатурих на площадката на втория етаж.
Внимателно — казах си. — Успокой се.
Опитах да погледна през стъклото на вратата, но нечий куршум го беше превърнал в мрежа от пукнатини. Претърсих за близки електрически сигнали със силата си и като не намерих, открехнах бавно вратата и минах с вдигнат пистолет.
Сирената виеше в коридора. Червените й светлини шареха по телата, разпилени по пода. Преглътнах надигналата се до гърлото ми жлъчка и си запроправях път през тях, устремена към вратите с надпис „КАРАНТИНА“.
Спомних си чак като се пресегнах за копчето.
— По дяволите — процедих.
Вратите се затвориха веднага, щом вдигнах пръст от бутона. Натиснах го отново и се хвърлих напред, но тежкият метал се тресна точно пред носа ми. Долепих лице до прозорчето на дясното крило, оглеждайки тъмния коридор за другите. Захлопах по него, притаила дъх… и въздъхнах, когато никой не се появи.
Мисли… На етажа трябваше да има все нещо, което можех да използвам, за да отворя вратите, или поне да им попреча да се затворят докрай.
Изтъркалях запъхтяно един стол от близкия кабинет и опитах да го пъхна в пролуката, но вратите се треснаха с такава сила, че натрошиха пластмасовата рамка на стола и запратиха колелата му чак в другия край на коридора.
Можех да използвам тялото на някой от убитите войници и охранители, но… Разтърсих глава, за да прогоня страховитата картина. Костите се трошаха лесно, но кевларената жилетка можеше и да понесе удара на металните врати. С разтреперано от ужас тяло съблякох една от гърба на най-близкия войник, усещайки топлата кръв, наквасила плата.
Натиснах копчето за отваряне и натиках с крак жилетката между двете крила.
Не прерязаха здравия материал. Но силата на сблъсъка измести жилетката и я захвърли от другата страна на коридора. Ударих с юмрук бутона и закрещях: