— Как е могъл да се отнесе толкова грубо с теб? — възкликна той.
Мариса сложи ръка на шията си и прехвърли косата си отпред.
— Няма нищо. Наистина… нищо не се е случило.
Той не отмести поглед и виждаше ясно в съзнанието си това, което беше скрила.
— Хавърс, моля те. Нека просто да продължим да се храним — тя взе отново вилицата си, сякаш се готвеше да покаже как се прави това. — Хайде. Яж с мен.
— Как бих могъл? — Хавърс захвърли сребърните си прибори на масата.
— Защото всичко свърши.
— Какво?
— Освободих Рот от обета. Вече не съм негова шелан. Повече няма да го виждам.
Хавърс я изгледа изумен, без да може да каже и дума. После попита:
— Защо? Какво се промени?
— Намерил е жена, която желае.
От гняв кръвта му замръзна.
— И коя е предпочел пред тебе?
— Не я познаваш.
— Познавам всички жени от нашата класа. Коя е тя? — настоя той.
— Не е от нашата класа.
— Тогава да не е някоя от Избраниците на Скрайб Върджин? — във вампирската социална йерархия единствено те стояха по-високо от аристократите.
— Не. Тя е човек. Или поне получовек, съдейки по това, което видях в мислите му.
Хавърс стоеше като вкаменен на стола. Човек. Човек? Беше изоставил Мариса заради… хомо сапиенс?
— Уведомена ли е Скрайб Върджин? — попита той глухо.
— Това е негово задължение, не мое. Но бъди сигурен, че ще отиде при нея. Всичко… свърши.
Мариса взе хапка говеждо и го сложи в устата си. Дъвчеше внимателно, като че ли беше забравила как става това. Или може би й беше трудно да преглъща поради унижението, което изпитва.
Хавърс стисна облегалките за ръце на стола си. Неговата сестра, неговата красива, невинна сестра е била пренебрегната. Използвана. Тормозена. И единственото, което бе останало от връзката й с техния крал, беше позорът да бъде отхвърлена заради човешко същество.
Любовта й никога не е означавала нищо за Рот. Нито тялото й, нито безупречното й потекло. А сега воинът беше опозорил и честта й.
По дяволите. Нищо не беше свършило.
24
Рот облече сакото от „Брукс Брадърс“. Беше му тясно в раменете, но така или иначе по принцип му беше трудно да намери дреха, която да му става, а и не беше предупредил Фриц.
Дори и да беше ушито по поръчка, пак би се чувствал като в броня. Много по-добре му беше с кожените дрехи и оръжията, отколкото с този камгарен9 боклук.
Отиде в банята и се погледна в огледалото. Костюмът беше черен. Ризата също. Това беше всичко, което можа да види.
Боже мили, сигурно прилича на адвокат.
Свали сакото и го остави на мраморния плот. Нетърпеливо прибра косата си на опашка и я завърза с една кожена лента.
Къде се беше дянал Фриц? Догенът тръгна да вземе Бет почти преди час. Досега трябваше да са тук, но горе все още не се чуваше нищо.
О, по дяволите. Дори ако икономът беше излязъл преди минута и половина, Рот пак щеше да бъде неспокоен. Беше нервен, обхванат от лудо нетърпение да види Бет. Мислеше си единствено за това как заравя лице в косата й, докато най-твърдата част от тялото му прониква в нея. Господи, тези звуци, които издаваше тя, когато свършваше.
Погледна се отново в огледалото и си облече сакото.
Но сексът не беше всичко. Искаше да й засвидетелства уважението си, не само да спи с нея. Искаше му се да забави темпото. Да се хранят заедно. Да разговарят. Дявол да го вземе, мечтаеше да й даде всичко, което жените харесваха: нежни, любящи грижи.
Рот се опита да се усмихне. Изпробва широка усмивка. Имаше чувството, че бузите му ще се пропукат.
Е, нямаше много общо с героите на „Холмарк“, но би могъл да й даде малко романтика. Всъщност, дали ще успее?
Потърка челюстта си. Какво, по дяволите, разбираше той от романтика? Изведнъж се почувства като глупак. Не, дори по-зле. Новият моден костюм разкри същността му и истината, която видя, за него беше неприятна изненада.
Беше изменил на себе си заради една жена. С единствената цел да й се хареса.
Не трябваше да допуска чувствата да пречат на работата му, помисли си той. Именно затова беше грешка да я маркира, в никакъв случай не трябваше да си позволява да се сближи толкова много с нея. Отново си напомни, че когато Бет мине през преобразяването, ще прекрати връзката си с нея. Щеше да се върне към собствения си живот. А тя щеше…
Господи, защо се чувстваше така, сякаш беше прострелян в гърдите?
— Рот, братко? — проехтя гласът на Тормент в стаята.
Баритонът на неговия събрат му подейства успокоително и го върна към реалността.