Каква ирония Гюл Прентис спокойно можеше да рекламира рекламата, чийто текст гласеше: „Аз си намерих работа чрез «Ню Йорк Таймс»!“ През 1970 година, след като беше освободен временно от длъжност в затвора, познат по онова време като „Атика“ (така гой и Нелсън Рокфелер пропуснаха бунта37), погледът му попадна на обява със следното заглавие:
За високото заплащане любимата му майка най-вероятно би казала „стопроцентова измама, партенка голяма“, защото нямаше никакво заплащане, не и в онзи смисъл, с който бе свикнал един служител в изправително заведение от другата страна, но страничните привилегии… да, допълнителните облаги наистина бяха изключителни. Да започнем е това, че буквално тънеше в секс, тъй както тънеше в угощения и къркане, но не това бе важното. Важното според Прентис — можеше да се изрази с отговора на следния въпрос: „Какво искаш от живота си?“ Ако се стремиш само да увеличаваш броя на нулите в банковата си сметка, значи „Алгул Сиенто“ не е за теб… което определено е ужасно, тъй като подпишеш ли веднъж, вече няма връщане назад; всичко се свежда до войската, войската и пак войската. И — от време на време — по един-два трупа, които да служат за назидание.
Това бе „стопроцентов джакпот, не бъди идиот“ за Господаря Прентис, който дори бе преминал през тържествената тахийнска церемония за промяна на името преди дванайсетина години и никак не съжаляваше за това. Пол Прентис беше станал Пимли Прентис. Тогава най-накрая беше освободил ума и сърцето си от онова, което сега наричаше „онази Америка“ и „онзи свят“. И то не защото тук бе опитал най-вкусно приготвените гозби и най-изтънчените вина. Нито пък защото бе правил секс със стотици красиви жени. Не просто това бе неговата работа и той възнамеряваше да я свърши. Освен това бе започнал да вярва, че работата им в „Синия рай“ беше дело както на Пурпурния крал, така и на Господ-Бог. А зад тази идея се криеше нещо още по-завладяващо — представата за милиарди вселени, събрани в едно яйце, което той, някогашният Пол Прентис от Рахуей, който навремето страдаше от язва и изкарваше не повече от четиридесет хиляди годишно, сега държеше в ръката си. Девар-лордът осъзнаваше, че той също се намира в това яйце, и че физическото му тяло щеше да престане да съществува, когато счупеше яйцето, но ако имаше рай и Господ, значи те щяха да заемат мястото на Кулата. От „Синия рай“ щеше да отиде в истинския — Божия рай — и там да коленичи пред трона, молейки за опрощение на греховете си. Прентис не се съмняваше, че щеше да бъде приветствай сърдечно с думите: „Доволен съм от теб, ибо ми служи добре и предано.“ Майка му също щеше да е там, щеше да го прегърне и двамата щяха да се присъединят към задругата на Исус. Този ден щеше да настъпи — Пимли беше абсолютно сигурен в това — и то най-вероятно преди Жътвената луна отново да изгрее на небесния свод.
Той не се смяташе за религиозен фанатик. Пи най-малко. Пазеше тези мисли за Господ и Рая само за себе си. А що се отнася до това, че останалият свят също бе намесен в картинката… Прентис беше само един работник, който си вършеше работата, и смяташе да я доведе докрай. Той не се възприемаше като злодей, ала това не означаваше нищо — опасните хора рядко се възприемат по този начин. Помислете си за Юлисъс С. Грант — генералът от Гражданската война, който беше казал, че ще се сражава на онзи фронт дори и ако трябва да стои там цяло лято.
Тук, в „Алгул Сиенто“, лятото почти бе свършило.
ЧЕТИРИ
Домът на Девар-лорда представляваше спретната двуетажна къщурка с полегат покрив, разположена в единия край на Парка. Бе известна като дом „Шапли“ (Пимли не знаеше защо), а Разрушителите я наричаха „Лайняната къща“. От другата страна на Парка се издигаше далеч по-голямо здание — изящна сграда в стил „Кралица Ана“, наречена (отново по неясни причини) домът „Дамли“. Тя би изглеждала съвсем на място в кампуса на университети като „Клемсън“ или „Оул Мис“38. Сред Разрушителите бе по-известна като „Къщата на разбитите сърца“. Това бе мястото, където тахийните и порядъчно големият контингент кан-той живееха и работеха. Що се отнася до Разрушителите, нека се забавляват с тъпите си шегички и да си мислят, че персоналът не подозира нищичко за тях.
37
От 22 август на 13 септември 1971 г, над хиляда затворници от „Атика“ въстават срещу нечовешките условия в затвора и вземат за заложници трийсет надзиратели. При кървавото потушаване на бунта загинат трийсет и девет души. — Б. пр