Това беше новост за Финли.
— За какво? — попита той.
— За някои неща от живота. Сай Бротиган най-накрая разбра, че уникалните му дарби вече нямат това значение, което имаха преди. Оставащите два Лъча ще рухнат… със или без неговото участие в делото ни. Той знае, че е така; знае и че накрая ще настане смут… Смут и страх. — Пимли кимна бавно. — Бротиган иска да е тук, за да може да утеши идиотите като Стаили Руиз, когато небето се продъни.
Тахийнът го изслуша внимателно, леко килнал глава настрани. Накрая каза:
— Хайде да хвърлим едно око на касетите и телеметрията. Просто за да сме сигурни.
Двамата изкачиха дървените стълби на „Дамли“, пристъпвайки един до друг.
ПЕТ
Двама от кан-той ги чакаха, за да ескортират Девар-лорда и неговия Шеф на охраната. Прентис се замисли колко странно беше, че всички — и Разрушителите, и персоналът на „Алгул Сиенто“ — ги наричаха „отрепки“. Защото Бротиган им беше лепнал този етикет. „Като говориш за ангели, трябва да чуваш пърхането на крилата им“ — навярно би казала обичната му майка и господарят на „Синия рай“ си мислеше, че ако през тези последни дни изобщо са останали истински самци, то това са кан-той, а нетахийните. Ако човек ги видеше без изродскиге им живи маски, щеше да се закълне, че са тахийни с глави на плъхове. Но за разлика от истинските тахийни, които смятаха хората (с малки изключения като Пимли например) за по-низша раса, кан-той боготворяха човешките същества. Дали носеха маските си като израз на преклонение пред хората? Макар и да не говореха много на гази тема, Прентис смяташе, че не това е причината. Според него кан-той вярваха, че ще се превърнат в човеци — и това обясняваше защо, когато слагаха за пръв път маските си (които представляваха жива плът), приемаха човешки имена, които да отговарят на човешкия им облик. Пимли знаеше за преданията им, в които се разказваше как щели да заменят човешката раса след Свършека… макар че според скромното му мнение това бяха пълни глупости. Че след Свършека щеше да има небе, беше очевидно за всекиго, който е чел Апокалипсиса на Йоан… но Земя?
Освен ако не ставаше въпрос за някоя нова Земя, но Девар-лордът дълбоко се съмняваше в това.
Двамата стражи кан-той — Бийман и Трелоуни — стояха в дъното на коридора, пазейки стълбището към сутерена. На Пимли всички техни събратя, дори и тези с русоляви коси и кльощави осанки, му приличаха по един идиотски начин на онзи актьор от петдесетте и шейсетте, как му беше името… Кларк Гейбъл. Всичките му изглеждаха с плътни, чувствени устни и несъразмерно големи уши. Ако човек се приближеше до някой кан-той, можеше да забележи изкуствените бръчки на шията и зад ушите, където човешките им маски се огъваха като свински опашчици и преминаваха в косматата, зъбата плът, която олицетворяваше истинската им природа (независимо дали си го признаваха или не). А пък очите им… бяха заобиколени от косми и ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види, че това, което първоначално е взел за кухини, всъщност са дупки — дупки в тези чудати маски от живо месо. Понякога се чуваше как самите маски дишат, което според Прентис бе едновременно чудновато и отблъскващо.
— Хайл — рече Бийман.
— Хайл — рече Трелоуни.
Пимли и Финли отвърнаха на поздрава, вдигайки юмруци към челата си, и Девар-лордът ги поведе надолу по стълбите. Поеха по подземния коридор и щом отминаха табелите, на които пишеше „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА РАБОТИМ ЗАДРУЖНО ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДНА ОБЕЗОПАСЕНА ОТ ПОЖАРИ РАБОТНА СРЕДА“ и „ВСИЧКИ ПРИВЕТСТВАТ КАН-ТОЙ“, Невестулката прошепна:
— Толкова са странни.
Господарят на „Синия рай“ се усмихна и го потупа по гърба. Именно затова харесваше толкова много Финли о’ Те го — също като Джордж и Джон, те вечно мислеха в синхрон.
ШЕСТ
По-голямата част от сутерена на „Дамли“ представляваше обширно помещение, претъпкано с оборудване. Не всички уреди функционираха и от голяма част от работещите нямаше никаква полза, защото предназначението им беше непонятно, ала поне бяха много навътре с наблюдателната техника и телеметрията, която измерваше дарковете39 — единиците изразходвана медиумна енергия. На Разрушителите им бе строго забранено да използват способностите си извън Школата (което не се удаваше на всекиго, но все пак). Повечето бяха толкова жестоко дресирани, че не можеха да се изпикаят без визуалните стимули, които ги уверяваха, че се намират в тоалетната, че нищо лошо няма да им се случи, хайде сега едно чишшшш, браво. Други — досущ като деца, които още не са научили урока си — пък бяха неспособни да предотвратят случайните изблици на свръхестествените си дарби. Те най-често довеждаха до причиняване на временно главоболие у човека, който им беше неприятен, или го поваляха в безсъзнание на някоя пейка в Парка, но мъжете на Пимли отваряха очите си на четири и всяко съзнателно провинение се наказваше според сериозността му. И както Девар-лордът обичаше да казва на новопристигналите (в онези дни, когато все още пристигаха хора): „Бъдете сигурни, че грехът ви ще ви издаде.“ Посланието на Финли бе още по-простичко: „Телеметрията никога не лъже.“