ЧЕТИРИ
На осемнайсетгодишна възраст Теодор Бротиган е приет в Харвард, където е учил неговият чичо Тим, и чичо Тим — който е бездетен, — е готов да плати за образованието му. И доколкото Тимъти Алтууд знае, всичко се развива съвсем нормално — документи подадени, документи приети, племенникът се отличава във всички важни дисциплини, дипломира се и се подготвя да влезе в мебелния бизнес на чичо си, след като пътешества около шест месеца из следвоенна Европа.
Това, което чичо Тим не знае, е, че преди да отиде в Харвард, Тед се опитва да се запише в армията, за да отиде на фронта.
— Синко — казва му лекарят, — имаш изключително силен сърдечен шум, а слухът ти е под нормалното ниво. Сигурно сега ще ми обясниш, че си дошъл тук, без да знаеш, че заради тези неща ще трябва да ти ударя червен печат? Извинявай, ако греша, но ми изглеждаш прекалено умен за това.
Тогава Тед Бротиган прави нещо, което не е правил никога преди, което се е кълнял, че никога няма да направи. Той помолва военния лекар да си намисли едно число — не между едно и десет, а между едно и хиляда. За да му угоди (в Хартфорд вали дъжд, което означава, че нещата в наборната комисия се точат адски бавно), лекарят се спира на числото 748. Тед му го казва. Както и 419… 89… и 997. Когато бъдещият Разрушител го подканва да си избере някоя известна личност, без значение жива или мъртва, и когато Тед му казва „Андрю Джонсън“47, не Джаксън_, а Джонсън, лекарят наистина е изумен. Той извиква един свой колега и младежът отново разиграва представлението… с едно изключение. Той кара втория лекар да си избере число между едно и един милион, след което му казва, че си е намислил осемдесет и седем хиляди четиристотин и шестнайсет. Онзи изглежда смаян за момент — направо стъписай, — но в следващия момент прикрива изумлението си с широка мръснишка усмивка._
— Съжалявам, синко — казва, — но сбърка с някакви си сто и трийсет хиляди или там някъде.
Тед го гледа, без да се усмихва и без да реагира на мръснишката усмивка… доколкото му е известно… но е само на осемнайсет години — твърде млад, за да бъде лъган по такъв подъл и безсмислен начин. Междувременно мръснишката усмивка на доктор номер две е започнала да помръква — той се обръща към доктор номер едно и казва:
— Виж очите му, Сам — виж какво става с очите му.
Първият лекар се опитва да светне с офталмоскоп в зениците му, ала Тед рязко отблъсква ръката му. Младежът е виждал в огледалото как зениците му понякога се разширяват и свиват — може да усети кога се случва това по треперливата пелена, която сякаш се спуска над зрението му, ала това изобщо не го интересува в момента. Сега съзнанието му е обсебено от мисълта, че незнайно защо доктор номер две се гаври с него.
— Хайде сега напишете числото на един лист — настоява. Тед. — Напишете го, за да не можете да лъжете.
Вторият лекар започва да му крещи, но той невъзмутимо повтаря изискването си. Доктор Сам слага лист хартия и писалка пред приятеля си. Той взема писалката и тъкмо ще напише нещо, когато размисля, захвърля писалката на бюрото на Сам и заявява:
— Това е някакъв евтин уличен фокус, Сам. Ако не можеш да видиш това, значи си сляп.
Тед приканва доктор Сам да си помисли за някой роднина — какъвто и да е роднина — и след секунда казва на лекаря, че си мисли за брат си Гай, починал от апандисит на четиринайсетгодишна възраст; майката на Сам наричала злочестото му братче „твоя ангел-хранител“. Този път лекарят изглежда така, сякаш са му ударили шамар. Вече е изплашен. Дали се дължи на странното поведение на зениците на Тед, или на демонстрацията на телепатичните му способности, но доктор Сам е уплашен. Няма дълбокомислено потриване на челото или изрази от рода на „Схванах картинката. Изчакай…“ Лекарят удря печат „ОТХВЪРЛЕН“ на документите на Тед (големия червен печат) и се опитва да го разкара — кой е следващият, кой иска да отиде във Франция и да посмърка малко отровен газ? — ала Тед хваща ръката му — внимателно, но в същото време здраво.