— Изслушайте ме — казва Тед Стивънс Бротиган. — Аз съм телепат. Започнах да го подозирам откакто станах на шест-седем години — достатъчно голям, за да науча думата, — и го разбрах със сигурност, когато станах на шестнайсет. Мога да бъда изключително полезен в сферата на разузнаването, а слабият ми слух и силният ми сърдечен шум няма да ми пречат за подобна длъжност. А ако се безпокоите за очите ми… — Младежът бърка в предния джоб на ризата си, вади оттам слънчеви очила и си ги слага. — Какво ще кажете?
Той се усмихва неуверено на доктор Сам. Никакъв ефект. На вратата на наборната комисия, провеждана в салона по физическо възпитание в гимназията в Източен Хартфорд, вече стои сержант и медикът му дава знак да се приближи.
— Този момък е негоден за военна служба и ми писна да споря с него. Изпроводи го навън.
Сега е ред на Тед да го хванат за ръката, но сержантът изобщо не е внимателен като него.
— Само минутка! — казва младежът. — Има и още нещо! Много по-важно от това! Не знам дали има дума за него, но…
Преди да успее да продължи, сержантът го издърпва навън и го блъска грубо по коридора покрай зяпащите момичета и момчета на неговата възраст. Има дума за това и той ще я научи години по-късно в „Синия рай“. Тя е „спомощник“ и по мнението на Пол Пимли Прентис превръща Тед Стивънс Бротиган в най-ценното човешко същество във Вселената.
Но да се върнем към онзи ден от 1916 година. На този ден той е изтикан грубо навън на гранитните стъпала пред главния вход на гимназията и сержантът му казва с ужасния си акцент:
— Дан си пусмял да улазиш пак вътре, чуече. Пръждосвай са виднага.
Тед обаче не си тръгва веднага — той си мисли: „Какво ли трябва да направя, за да ви убедя?“ и „Как може да сте толкова заслепени?“ Просто не може да повярва, че онова, което стана преди малко, наистина се е случило.
Ала трябва да повярва, защото се намира тук, отвън. Към края на десеткилометровата си разходка, която прави из Хартфорд, той си мисли, че вече разбира и нещо друго. Те никога няма да повярват. Никой от тях. Никога. Ще си затворят очите и ще откажат да признаят, че човек, който е способен да надзърне в мислите на цялото немско върховно командване, може да им бъде, меко казано, полезен. Човек, който може да каже на съюзниците къде ще бъде следващият голям удар на германците. Човек, който е в състояние да направи това няколко пъти — макар че и един-два пъти навярно биха били достатъчни — може да прекрати войната още преди Коледа. Но той няма да получи тази възможност, защото просто няма да му я дадат. И защо? Отговорът е свързан с поведението на втория лекар, който излъга за числото, а после отказа да го напише на белия лист. Дълбоко в себе си те искаха да воюват, а човек като него щеше да им развали цялото удоволствие.
Или нещо такова.
Да вървят на майната си тогава. По-добре да отиде да учи в Харвард с парите на чичо си.
Точно това и прави. Харвард е всичко онова, което им е казал Динки, но и повече: Драматическото общество, Дебитния клуб, харвардския „Кримзън“, „Математиците чудаци“ и, разбира се, студентската организация „Фи Бета“ — нали беше „Фи-Бета лайнар“. Тед даже спестява на чичо си няколко долара, понеже успява да се дипломира по-рано.
Войната отдавна е свършила, а той се намира в Южна Франция, когато го застига следната телеграма: „ЧИЧО УМРЯ ТОЧКА ВЪРНИ СЕ ВКЪЩИ НАЙ-СКОРО ТОЧКА.“
Ключовата дума тук е ТОЧКА.
Бог му е свидетел, че това е един от повратните моменти в живота му. Тед се прибира у дома и дарява с утеха тези, които се нуждаят. Ала вместо да се захване с мебелния бизнес, младежът решава да сложи ТОЧКА на похода си към финансовия просперитет и да ЗАПОЧНЕ похода си към финансовата неизвестност. Докато слуша дългата история на Тед Бротиган, Роланд и неговият ка-тет нито веднъж: не го чуват да обвинява своя необикновен талант или момента на прозрение за анонимността, която сам си избира; това просто е една ценна дарба, която никой друг в света не притежава.
И, Господи, как само разбира това! Неговият „див талант48“ (както го наричат евтините научнофантастични списания) всъщност става доста опасен при определени обстоятелства.
През 1935 в Охайо той превръща Тед Бротиган в убиец.
48
„Диви таланти“ е заглавието на сборника с разкази на Чарлс Форт, публикуван през 1932. Впоследствие терминът получава по-широка известност благодарение на творчеството на фантаста Джак Ванс. — Б. пр.