И точно преди да направя решаващата крачка, Шийми ми изпрати следното мисловно послание: „Потърси моя приятел Уил Диърборн. Истинското му име е Роланд. Приятелите му са мъртви, но той още е жив, защото мога да го чуя. Той е стрелец и има нови приятели. Доведи ги тук и те ще накарат лошите хора да спрат да измъчват Лъча, по същия начин, както накараха Джонас и приятелите му да спрат, когато щяха да ме убият.“ За Шийми това беше цяла лекция!
Затворих очи и пристъпих. За миг имах чувството, че се обръщам с главата надолу, но това бе всичко. Никакви камбанки, никакво гадене. Всъщност даже бе приятно — в сравнение с портала Санта Мира. Озовах се на четири крака близо до оживено шосе. В тревите имаше част от вестник — сграбчих го и видях, че съм се приземил в април 1960, почти пет години след като Ермитидж и дружките му ни подбраха през вратата в Санта Мира, на другия край на страната. Държах страница от „Хартфорд Кюрант“49, а шосето се оказа „Мерит Паркуей“.
— Шийми може да създава магически врати! — възкликна Роланд. Беше се заел да почисти револвера си, докато слушаше, но сега остави оръжието настрана. — Ето как ни телепортира! Ето как!
— Тихо, Роланд — обади се Сузана. — Това трябва да е приключението на Тед в Кънектикът. Искам да чуя тази част.
ЕДИНАЙСЕТ
Но никой от тях не чува за приключението в Кънектикът. Той просто го нарича „история за някой друг ден“ и казва на слушателите си, че е бил хванат в Бриджпорт, докато се опитвал да събере достатъчно пари, за да изчезне завинаги. Отрепките го качили в една кола и го закарали в Ню Йорк, където го отвели в някакъв ресторант на име „Дикси Пиг“. От там отишъл във Федик, а от Федик — до станция Тъндърклап; от станцията го върнали обратно в „Синия рай“ — о, Тед, как изкара, радваме се да те видим, добре дошъл отново при нас.
От лентата на четвъртата ролка вече е останало само една четвърт, а гласът на Тед е прегракнал до шепот. Въпреки това той продължава:
— Не бях отсъствал дълго, но времето тук бе направило един от хаотичните си скокове напред. Хълма о’ Тего вече го нямаше — най-вероятно заради мен — и на негово място беше назначен Прентис от Ню Джърси, новият ки’-дам. Той и Финли ме подложиха на многократни разпити в покоите на Девар-лорда. Нямаше никакви физически изтезания — предполагам, че продължаваха да ме смятат за твърде важен, та да рискуват да ме повредят, — но се опитваха да ме уплашат по различни начини, прилагайки върху мен всевъзможни умствени трикове. Освен това ме накараха да разбера, че ако се опитам да избягам отново, приятелите ми от Кънектикът ще умрат. Тогава им казах: „Абе, вие не разбирате ли? Ако продължа да си върша работата, те пак ще умрат. Всички ще пукнат… с изключение може би на този, когото наричате Пурпурния крал.“
„Това може да е вярно, а може и да не е, сай — каза Прентис. — Ала дори и да е така, няма да страдаме, когато «пукнем», както сам се изрази. Малкият Боби и Мишката Каръл, от друга страна… да не споменаваме майката на Каръл и приятеля на Боби Съли-Джон…“ — нямаше нужда да довършва. Още се чудя дали знаеха колко ме изплашиха с тази заплаха срещу младите ми приятели. И колко ме разгневиха.
Всичките им въпроси се свеждаха до две неща, които те искаха да узнаят: защо бях избягал и кой ми бе помогнал. Можех лесно да се измъкна с лаконично обяснение, но реших да рискувам и да бъда по-обстоятелствен. Поисках да избягам, им рекох, защото бях подразбрал от кан-той Стражите с какво всъщност се занимавахме тук и идеята никак не ми беше допаднала. Що се отнася до това как съм се измъкнал, казах, че нямам никаква представа. Една нощ си легнах в апартамента си, а на следващата сутрин се събудих до „Мериш Паркуей“. В началото посрещнаха тази история с насмешка, ала постепенно започнаха да и вярват, понеже не я промених, независимо колко пъти ме караха да я разказвам. Те знаеха за изключителния ми талант, както и че съм различен от останалите.
„Смяташ ли, че си телепорт… по някакъв подсъзнателен начин?“ — попита ме Финли.
— Откъде бих могъл да знам? — рекох на свой ред. Да отговаряш на въпроса с въпрос е най-добрата тактика по време на разпит; поне що се отнася до разпит, който не е придружен с физическо насилие. — Никога не съм усещал, че имам подобни умения, ала не винаги знаем какви неща се таят в подсъзнанието ни, нали?
„На твое място щях да се надявам да не съм телепорт — рече Прентис. — Тук приемаме всички диви таланти, с изключение на този. Тази дарба, господин Бротиган, означава смърт за собственика й, дори и да е толкова ценен труженик като теб.“ — Помня, че тогава се усъмних в думите му, но впоследствие Трампас ми даде основания да смятам, че Девар-лордът е бил съвсем откровен. Както и да е, продължих да се придържам стриктно към моята версия.