— Нищо — каза Еди. — Каква е тази миризма? Имаш ли някаква представа?
Динки поклати глава, но посочи с ръка отвъд „Синия рай“ — на юг… а може би на изток? Кой можеше да каже със сигурност?
— Всичко, което знам, е, че там има нещо отровно — рече. — Веднъж попитах Финли и той ми каза, че натам имало фабрики. Нещо, свързано с „Позитроникс“. Познато ли ти е това име?
— Да. Но кой е този Финли?
— Финли о’ Тего. Шефът на охраната, дясната ръка на Прентис, познат още и като Невестулката. Тахийн. Каквито и планове да имате, трябва да минете през него, за да ги реализирате, а той няма никакво намерение да ви помага. Да го видя проснат на земята за мен ще е национален празник. Между другото истинското ми име е Ричард Ърншоу. Страшно се радвам да се запознаем.
Той протегна ръка и Еди я стисна.
— Аз съм Еди Дийн. Тук, на запад от Пекос, ме знаят като Еди от Ню Йорк. Жената е Сузана. Съпругата ми.
Динки кимна.
— Аха. А момчето се казва Джейк и също е от Ню Йорк.
— Джейк Чеймбърс, да. Слушай, Рич…
— Приветствам усилието — усмихна се младежът, — но толкова отдавна ми викат Динки, че вече е късно да се променя. Известно време работих в супермаркета „Супр Савр“ и там имаше един пич на двайсет години, на когото викаха „Джей Джей шибания Блу Джей“55. Хората ще го наричат така и когато стане на осемдесет, и му сложат катетър и една от онези торби, дето пикаеш в тях.
— Ако не си свършим добре работата — каза Еди, — никой няма да стане на осемдесет. Нито в този, нито в който и да е друг свят.
Динки го изгледа стъписано, сетне лицето му помръкна.
— Дяволски прав си, човече — въздъхна той.
— Този тип, дето познава Роланд, изглежда много зле — подметна Еди. — Видя ли очите му?
Младежът кимна. Изражението му бе станало още по-мрачно.
— Мисля, че тези малки червени петънца кръв в бялото на очите се наричат „петехии“56 — рече, след което добави с извинителен тон: — Не знам дали го произнасям правилно.
— Хич не ми пука как им викаш. И като се замята там като риба на сухо…
— Не го каза много учтиво — вметна Динки.
На Еди изобщо не му пукаше как го е казал.
— Случвало ли се е и преди?
Младежът заби поглед в обувките си. Еди си каза, че този отговор бе достатъчен.
— Колко пъти? — младият стрелец се надяваше, че гласът му не звучи толкова разтревожено, колкото се чувстваше. В очите на Шийми се виждаха толкова много кървави точици, че сякаш някой ги бе поръсил с червен пипер. Да не говорим за по-големите в ъгълчетата им.
Динки, който продължаваше да зяпа земята, вдигна ръка и разпери четири пръста.
— Четири пъти?
— Ъхъ — каза младежът. Сякаш за пръв път виждаше самоделните си мокасини. Всичко започна, откакто изпрати Тед в Кънектикът през 1960. Сякаш нещо вътре в него се скъса. — Вдигна поглед и се помъчи да се усмихне. — Но вчера, когато върна трима ни в „Синия рай“, му нямаше нищо. Не припадна.
— Нека видим дали съм разбрал правилно — започна Еди след кратка пауза. — В затвора имате сума ти малки грехове, но само един смъртен — телепортацията.
Динки се замисли над това. Правилата далеч не бяха толкова либерални за тахийните или кан-той — те можеха да бъдат прокудени или лоботомирани поради множество причини, в това число простъпки като небрежност, дразнене на Разрушителите или каквито и да е прояви на жестокост. Веднъж — или поне така беше чувал — един Разрушител бе изнасилен от кан-той, който обяснил на тогавашния Девар-лорд, че това деяние било част от превръщането му — самият Пурпурен крал се явил в съня на изнасилвача и му казал да направи това. За това си дело отрепката била осъдена на смърт. Разрушителите били поканени да присъстват на екзекуцията (смърт чрез изстрел от упор в главата), която се провела по средата на главната улица в Плезънтвил.
Динки разказа на Еди за това и се съгласи, че поне за Разрушителите телепортацията е единственият смъртен грях. Поне според неговите знания.
— А Шийми е телепорт — каза младият стрелец. — Вие двамата му помагате — спомагате му, както би казал Тедстър — и го прикривате, като нагласявате по някакъв начин данните.