— Доволна съм, че първо ще се захванем със „Синия рай“, независимо от риска — каза Сузана. — Това, което става там, е чудовищно.
— Напълно съм съгласен с вас, мадам — каза Динки. — Точно това е думата.
Напрегнатата атмосфера в пещерата се поразведри. Зад тях Шийми караше Ко да се превърта и пухкавото зверче се подчиняваше с удоволствие. Отродът го наблюдаваше в захлас, а на лицето му се бе разляла огромна усмивка. Сузана се запита кога ли Хейлис от Чайвен се бе усмихнал за последен път; радваше се като същинско дете.
Мислеше да попита Тед дали има някакъв начин да разберат кой ден точно е в Америка, ала в крайна сметка се отказа. Ако Стивън Кинг беше мъртъв, щяха да разберат; техният дин им го беше казал и жената не се съмняваше в думите му. Засега писателят беше добре — пилееше времето и ценното си въображение, докато светът, който бе роден да опише, продължаваше да събира прах в главата му. Нищо чудно, че Роланд му беше ядосан. Тя също му бе набрала малко.
— Какъв е планът ти, Роланд? — попита Тед.
— Основава се на две предположения — рече Стрелеца, — че можем да ги изненадаме и да всеем паника сред тях. Според мен изобщо не очакват някой да им попречи в тези последни дни; от Пимли Прентис до последния човешки страж покрай оградата, те нямат никаква причина да вярват, че ще бъдат обезпокоени, още по-малко пък атакувани. Ако предположенията ми са верни, ще успеем. А ако се провалим, поне няма да живеем достатъчно дълго, за да видим пречупването на Лъчите и рухването на Кулата.
Роланд взе грубата карта на „Алгул Сиенто“ и я разстла на пода на пещерата. Всички се събраха около нея.
— Тези резервни железопътни линии — каза, посочвайки чертичките, отбелязани с номер 10 на картата. — Погледнато през бинокъла, някои от локомотивите и вагоните на тях сякаш са на не повече от двайсетина метра от южната ограда… Така ли е?
— Да — кимна Динки, — доколкото тя все още е южна. На тази линия — посочи средата на най-близката до „Синия рай“ черта — има товарен вагон, който е страшно близо до оградата. На около десетина метра от нея. На стената му има надпис „СУУЛАЙН“57.
Беловласият мъж кимна.
— Добро прикритие — каза Роланд. — Направо идеално. — Левият му показалец се стрелна към постройките откъм северната страна на поселището. — Ами тези бараки тук?
— Едно време ги използваха за складове — обясни спомощникът, — ала сега повечето са празни. Известно време група Отроди спяха там, но преди седем-осем месеца Пимли и Невестулката ги изгониха.
— Но също стават за прикритие, без значение дали са празни или пълни — каза Роланд. — Какъв е теренът зад и около тях? Интересува ме дали е достатъчно равен, за да може това нещо да се движи по него? — Той кимна към триколесния скутер на Сузана.
Тед и Динки се спогледаха.
— Определено.
Сузана очакваше Еди да протестира още преди да е чул замисъла на техния дин, но мъжът й не каза нищо. Това беше добре. Вече си мислеше какви оръжия да си избере за целта. Какви автомати.
В продължение на няколко секунди Стрелеца остана безмълвен, загледан в картата, сякаш общуваше с нея. Когато Тед му предложи цигара, той я взе и едва тогава заговори. Отбеляза с парче тебешир определени контейнери с боеприпаси и нарисува две стрелки на картата: едната сочеше на юг, а другата — на север. Тед му зададе един въпрос; Динки му зададе друг. Зад тях Шийми и Хейлис си играеха с Ко като малки деца, а скунксът имитираше смеха им със завидна точност.
Когато Роланд приключи, Тед Бротиган каза:
— Възнамерявате да пролеете огромно количество кръв.
— Да. Колкото можем повече.
— Доста рисковано за дамата — отбеляза Динки и погледна първо към Сузана, а после и към Еди.
Ала нито тя, нито съпругът й казаха нещо. Младият стрелец също си даваше сметка за риска. Освен това разбираше защо Роланд иска Сюз да е откъм северната страна на „Алгул Сиенто“. Триколесният скутер щеше да я направи подвижна, а те имаха голяма нужда от това. Що се отнася до опасността, бяха шестима и планираха да нападнат шейсет въоръжени мъже. Или повече. Естествено, че щеше да е опасно — щеше да се лее кръв.
Много кръв… и огън.
— Може да взема и други оръжия — каза Сузана. Очите й бяха придобили онзи блясък, характерен за Дета Уокър. — Такива с дистанционно управление, като самолет-играчка. Не знам. Обаче ще се движа, обещавам. Ще снова напред-назад като олио в нагорещен тиган.