— Хайде! — извика Тед и сграбчи ръката на Динки. Добре, че Прентис гледаше другаде — вниманието му бе привлечено от поредната експлозия.
— Но Дани… и Седж!
— Тя ще издърпа Седж! — извика му беловласият мъж и добави мислено:
(вече не й се налага да влачи Бадж)
Тед и Динки се втурнаха напред точно в момента, в който Пимли Прентис се обърна и ги видя. Той се вгледа недоумяващо в Трампас, след което им кресна да спрат — да спрат в името на Пурпурния крал.
Финли о’ Тего извади пистолета си, но преди да успее да се прицели, Данийка Ростов се хвърли върху него, драскайки и хапейки го като бясна котка. Момичето не беше много леко, ала внезапното нападение така го изненада, че Невестулката за малко да загуби равновесие и да се строполи на земята. Тахийнът обаче бързо възвърна самообладанието си и обгърна шията на девойката с ръка, изблъсквайки я настрани, но дотогава Тед и Динки вече се бяха отдалечили на значително разстояние и всеки момент щяха да изчезнат сред гъстия дим.
Финли стисна пистолета с две ръце, пое си дълбоко дъх, задържа го и натисна спусъка. От ръката на стареца рукна кръв и той залитна; копелето Ърншоу обаче го улови и двамата се скриха зад ъгъла на „Шапли“.
— Идвам, мили мои! — излая Невестулката след тях. — Идвам и когато ви спипам, ще ви се прииска никога да не сте се раждали! — Ала след като я изрече, заплахата му се стори клиширана и изпразнена от съдържание.
Вече всички обитатели на „Алгул Сиенто“ — Разрушители, тахийни, кан-той с кървави червени дупки, зейнали на челата им като допълнителни очи — тичаха на юг. Тогава Шефът на охраната видя нещо, което никак не му хареса: Разрушителите и само Разрушителите бързаха натам с вдигнати ръце. Ако откъм южните ограждения имаше още опустошители, щяха прекрасно да знаят по кого да стрелят, нали така?
И…
В стаята си на третия етаж на дома „Корбет“ Шийми Руиз, който продължаваше да стои на колене, кашляйки от дима, който нахлуваше през разбития прозорец, бе възнаграден с откровение… или това бе просто неговото въображение — изберете сами. Както и да е, той скочи на крака, а очите му, които обикновено гледаха дружелюбно, макар и с известно притеснение на заобикалящия го свят, бяха по-бистри от всякога и изпълнени с радост.
— ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! — извика той на празната стая. Сетне се огледа наоколо, щастлив като Ебънизър Скрудж61 след прозрението, че духовете са изчезнали, и се втурна към вратата, както си беше по чехли. Едно остро парче стъкло прониза стъпалото му — носейки смъртта му на върха си; горкият Шийми, кажете Дискордия, — но понесеният на крилете на възторга телепорт изобщо не го усети. Той хукна по коридора и се спусна по стълбите, вземайки по няколко стъпала едновременно.
На площадката на втория етаж се натъкна на възрастна дама (също Разрушител) на име Бел О’ Рурк. Шийми я сграбчи за раменете, разтърси я и извика въодушевено в смаяната й физиономия:
— ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! ЛЪЧЪТ КАЗВА, ЧЕ ВСИЧКО МОЖЕ ДА СЕ ОПРАВИ! НЕ Е КЪСНО! СПРЯХМЕ ТОЧНО НАВРЕМЕ!
Сетне се втурна напред, за да разгласи добрата вест (добра за него, де) на всички останали, и…
На главната улица Роланд погледна първо към Еди Дийн, а после и към Джейк Чеймбърс.
— Идват — рече Стрелеца. — Идват и тук ще се намесим ние. Чакайте заповедта ми, после се изправете и нека прицелът ви бъде точен.
ОСЕМНАЙСЕТ
Първи се появиха Разрушителите; те тичаха като обезумели, вдигнали ръце, и прекосиха улицата, без изобщо да забележат нито Еди, който се бе скрил в касата на „Джем Тиътър“ (мъжът на Сузана бе разбил витрината от трите страни с дръжката на револвера, който някога бе принадлежал на Роланд), нито Джейк (притаил се в стария форд, паркиран пред плезънтвилската хлебарница), нито Роланд (заел позиция зад един манекен на витрината на модния бутик).
Бегълците стигнаха отсрещния тротоар и се заозъртаха недоумяващо наоколо.
„Махайте се оттук — помъчи се да им внуши Роланд. — Махайте се оттук! Тръгнете по алеята и гледайте да се отдалечите колкото се може повече.“