После изкрещя на Стрелеца:
— Внимавай, Роланд, Джордж Големия нос е зад гърба ти!
И на съпругата си:
— Сюз, ако им разкажеш за Дороти и Ламаринения дървар63, аз ще им разкажа останалото!
След което добави, смразявайки сърцето на Джейк:
— Не стрелям с ръката си; този, който се прицелва с ръката си, е забравил лицето на баща си.
При тези думи Роланд пое ръката на умиращия си приятел и я стисна здраво.
— Да, Еди, право казваш. Ще отвориш ли очите си и ще съзреш ли лицето ми, друже?
Ала младият мъж с превръзка на главата си не отвори очите си. Вместо това направо вледени сърцето на Джейк, като промълви:
— В залата на мъртвите цари забрава. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а големите машини една след друга престават да работят.
Тези думи бяха последвани от поредния поток несвързани безсмислици. Джейк стана и отиде да напълни отново легена. Когато се върна, Роланд забеляза мъртвешкибледото му лице и му каза, че може да си ходи.
— Но…
— Тръгвай, захарче — обади се Сузана. — И не се притеснявай. Само внимавай. Някои от стражите може да дебнат навън, жадни за разплата.
— Но как ще…
— Аз ще те извикам, когато стане време — отвърна му Роланд и докосна слепоочието му с един от останалите пръсти на дясната си ръка. — Ще ме чуеш.
Джейк искаше да целуне Еди, преди да тръгне, ала се боеше. Но не защото си мислеше, че може да прихване смъртта като грипен вирус, а понеже се страхуваше, че дори допирът на устните му може да се окаже достатъчен, за да изпрати приятеля му в полянката в края на пътя.
И Сузана можеше да го обвини за това.
ШЕСТ
Когато излезе в коридора, Динки го попита как е положението.
— Много зле — рече момчето. — Имаш ли цигари?
Младежът вдигна вежди, но му даде. Джейк я потупа с палец, както бе виждал да прави Стрелеца с папиросите, които свиваше саморъчно, след което я поднесе към огънчето на Динки, запали я и дръпна дълбоко. Димът опари дробовете му, макар и не толкова силно както първия път. Главата му се замая, ала съвсем леко, и сега не се закашля. „Съвсем скоро ще стана като баща си помисли си момчето. — Ако се върна в Ню Йорк, мога да започна работа за някоя телевизионна компания, а защо не и при него? Страшно съм задобрял в Убийствените работи.“
Той вдигна цигарата пред очите си — малка бяла ракетка, само дето димът излизаше от върха й, вместо от долната й част. Под самия филтър се виждаше думата „КЕМЪЛ“.
— Бях се зарекъл, че никога няма да правя така — продума замислено Джейк. — Никога. И ето ме сега с цигара в ръка. — Той се засмя. Смехът му бе горчив — смях на възрастен човек — и момчето потрепери в мига, в който го чу да излиза от гърлото му.
— Преди да дойда тук, работих за един човек — каза Динки. — Казваше се господин Шарптън. Той често казваше, че „никога“ е думата, която Господ обича да слуша, когато иска да се посмее.
Джейк не каза нищо. Мислеше си за залите на мъртвите, за които бе говорил Еди. Преди доста време, макар и насън, момчето бе последвало Мия в една такава зала и сега ничията дъщеря беше мъртва. Татко Калахан беше мъртъв. А Еди умираше. Джейк си помисли за всички трупове, лежащи под одеялата, докато гръмотевиците трещяха в далечината като пукащи се кости. Помисли си за мъжа, който бе застрелял Еди — как се бе завъртял наляво в мига, в който куршумът на Роланд се бе забил в тялото му. Опита се да си спомни тържеството по случай посрещането им в Кала Брин Стърджис, музиката, танците и факлите, но този спомен бе изместен от смъртта на Бени Слайт-ман, друг негов приятел. Тази нощ светът сякаш бе изтъкан от смърт.
„Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а големите машини една след друга престават да работят.“
Джейк познаваше един паяк. Дали отрочето на Мия наблюдаваше всичко това? Дали се забавляваше? Може би размахваше грозните си пипала във въздуха, насърчавайки едната или другата страна, подобно на шибан фен на „Ню Йорк Янкис“ по време на баскетболен мач?
„Със сигурност ни наблюдава отнякъде. Знам го. Усещам го.“
— Добре ли си, хлапе? — попита го Динки.
— Не — отвърна Джейк. — Никак даже. — Ала младежът кимна, сякаш това бе съвсем обикновен отговор. „Е — каза си момчето, — навярно го очаква. Нали е телепат в крайна сметка.“