ТРИНАЙСЕТ
— И преди колко време видяхте това? — попита Роланд.
Динки се замисли.
— Най-малко преди пет часа, съдейки по това кога прозвуча тръбата и слънцето изгасна.
„Което означава, че в Ключовия свят вече е два и половина сутринта на деветнайсети юни“, пресметна Джейк, като броеше на пръсти. Беше му много трудно да мисли — дори елементарни аритметични действия като събиране му струваха страшни усилия, защото съзнанието му бе обсебено от мисли за Еди_. „Само че не можеш да разчиташ, че са минали само пет часа, тъй като времето отвъд тече по-бързо в сравнение с тукашното. Това може да се промени, след като Разрушителите престанаха да глозгат Лъча — навярно впоследствие нещата ще се изравнят, — ала все още е прекалено рано за това. Най-вероятно в момента си тече със същите бързи темпове както досега.“_
И може да забърза още повече.
В тази минута Стивън Кинг може да си седи пред пишещата машина в кабинета си, свеж като репичка, а в следващата… бум! Минали са осем-девет часа, вече е вечер и писателят лежи в близкото погребално бюро, а семейството му се опитва да реши каква ли служба би искал Кинг, като се има предвид, че подобна информация липсва в завещанието му. Ами ако е искал да бъде кремиран? Какво ще се случи тогава с Тъмната кула? Със Стивън-Кинговата версия на Тъмната кула? Или с тази на Ган или на Първоначалието? Всички те ще бъдат изгубени завинаги. Кажете „сбогом“. Искате да знаете какъв е този звук, който чувате? Ами че това е Пурпурният крал, който се смее като разпран нейде в дълбините на Дискордия. Момченцето-паяк Мордред сигурно също се смее заедно с него — все пак са баща и син, нали така?
За пръв път след смъртта на Еди в съзнанието на Джейк се появи нещо различно от печал. Това бе едва доловим тиктакащ звук, наподобяващ цъкането на сничовете, след като Еди и Роланд ги програмираха. Това бе звукът на времето, а времето не беше техен приятел.
— Прав е — каза Джейк. — Трябва да тръгваме, докато все още можем да направим нещо.
— Сузана ще дой… — започна Тед, ала Стрелеца го прекъсна:
— Не — отсече той. — Сузана остава тук, а вие ще й помогнете да погребе Еди. Съгласни ли сте?
— Да — отвърна беловласият мъж. — Щом така сте решили…
— Ако не се върнем до… — Роланд се замисли, присвил едното си око, докато другото се взираше в мрака. — Ако не се върнем по това време вдругиден, приемете, че сме решили да минем през вратата във Федик.
„Да, Федик — помисли си Джейк. — Естествено. По-добре да приемете това, отколкото по-логичното заключение — че или сме умрели, или сме се изгубили между световете, лутайки се в тодаш за вечни времена.“
— Нали знаете къде е Федик? — попита Роланд.
— Южно от тук, нали така? — обади се Уъртингтън. Двамата с Дани бяха дошли преди малко при тях. — Доколкото все още можем да говорим за юг, разбира се. Трампас и неколцина от кан-той говореха за него така, все едно е обитаван от призраци.
— Точно тъй си е — каза мрачно Стрелеца. — Можете ли да качите Сузана на някой влак за Федик, ако не успеем да се върнем тук? Знам, че поне два-три влака още се движат заради…
— Зелените плащове? — попита Динки. — Или Вълците, както си мислите за тях. Всички влакове по линия Д още вървят. Те са автоматизирани.
— Монорелсови ли са? — попита Джейк. Споменът за Блейн изплува в съзнанието му. — Могат ли да говорят?
Динки и Тед си размениха разтревожени погледи, след което младежът отново се обърна към Джейк, вдигайки рамене:
— Нямам представа. Вероятно знам повече за „Д-_къп_“65, отколкото за линия Д, и едва ли в „Синия рай“ има някой, който да е по-запознат. Поне сред Разрушителите, де. Предполагам, че стражите знаят нещо повече… — Изведнъж му хрумна нещо и той посочи към Тасата. — Както и онзи момък ей-там.
— При всяко положение трябва да кажем на Сузана да внимава — измърмори Роланд на Джейк. Момчето кимна. Предполагаше, че това бе най-доброто, което можеха да сторят, ала имаше един въпрос. Той изпрати умствено запитване към Тед и Динки дали може да си поговорят така, че Стрелеца да не ги подслуша. Идеята да оставят жената на Еди самичка изобщо не му харесваше — всичките му инстинкти крещяха против това, — ала прекрасно знаеше, че тя за нищо на света нямаше да остави съпруга си непогребан. Роланд също го знаеше. Можеха да я накарат да дойде, но само като я вържеха и запушеха устата й, а така едва ли щяха да постигнат друго, освен да влошат нещата още повече.