Жената веднага забрави за него. Имаше далеч по-интересни неща, за които да мисли. Като…
— Не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате — започна тя, — но трябва да призная, че съм адски любопитна: вие пришълци ли сте, момчета?
ПЕТ
Брайън Смит е прекарал последните няколко нощи заедно с ротвайлерите си, близначетата Булет и Пистъл68 — в „Къмпинг за милиони“, който се намира от горната страна на пътя Ловъл-Стоунхам. Тук, край реката, е страхотно) (местните наричат разхлопанапга дървена конструкция, свързваща двата бряга, „Мост за милиони“, което според Брайън е доста добра шегичка). Освен това от време на време тук се отбиват и разни хипари от Суидън, Харисън и Уотърфорд, които продават дрога. Брайън обича да се отпусне, обича да се надруса, както искате го кажете, и този съботен следобед е точно в такова състояние… е, не е напушен до козирката, но тревичката го е омаяла достатъчно, за да му отвори вълчи апетит. Добре, че в централния магазин имат от онези десертчета „Марс“. Те просто са върхът, когато си напафкан.
Той излиза от зоната на къмпинга и поема по шосе № 7, без да се огледа дали не се задават автомобили, след което възкчиква: „Уффф, пак забравих!“ За щастие шосето пустее. По-късно — особено в периода между Четвърти юли и Ценя на труда — движението ще бъде доста натоварено дори и в тези затънтени дебри и най-вероятно Брайън няма да излиза много-много. Той прекрасно знае, че не е кой знае какъв шофьор; още една глоба за превишена скорост или талон за неправилно паркиране и сигурно ще му вземат книжката за шест месеца. Отново.
Сега обаче пътят е чист; само някакъв пик-лив-ап, но той е на повече от половин километър зад него.
— Гълтай пушилката ми, каубой! — крясва Брайън Смит и се изхилва. Не знае защо е казал „каубой“, при положение че искаше да каже „гълтай пушилката ми, копеле“, но важното е, че звучи добре. Звучи на място. Той забелязва, че е навлязъл в другото платно, и коригира курса си. — Отново съм на пътя, скъпа! — виква и отново се разтърсва от неудържим кикот. „Отново съм на пътя, скъпа“ е добро попадение и той винаги го използва, особено пък ако става въпрос за момичета. Брайън много се кефи, когато върти волана от едната на другата страна, при което бусът му описва лъкатушни зигзаги по шосето, а той самият тръска глава и възкликва: „Бъррррр! Сигурно съм прекалил със скапания сироп за кашлица!“ Знае много такива майтапи — веднъж дори си мислеше да напише книга, наречена „Шантави пътни истории“ — и това ако не е майтап! Брайън Смит да напише книга — досущ като онзи Кинг от Ловъл!
Той включва радиото (гумите на буса заорават в банкета сред облаци прах и за малко да хлътнат в канавката) и хваща Стийли Дан, който пее „Хей, деветнайсет!“. Яко парче! Кво да си говорим, направо кърти мивки /Брайън дави повече газ, стимулиран от музиката. Когато поглежда в огледалото, вижда кучетата си Булет и Пистъл, които надничат над задната седалка с блеснали очи. За миг шофьорът си мисли, че гледат към него и си мислят какъв готин пич е господарят им, но после се чуди как може да е толкова глупав. Зад шофьорската седалка има стиропорен охладител с половинкилограмова пържола в него. Брайън смята по-късно да си я опече на открит огън нейде на територията на „Къмпинг за милиони“. Да, пържолата и още няколко марсчета за десерт, дърти Исусе! Марсчетата са просто суперяки/
— Дан’ сте пипнали пражолата ми! — заканва се Брайън Смит на ротвайлерите, докато гледа блесналите им очички в огледалото. Този път бусът минава в отсрещното платно със скорост от осемдесет километра в час… а отпред го чака остър завой. За щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната ви точка — шосето е чисто и нищо не може да спре неотклонния ход на Брайън Смит в северна посока.
— Няма да пипате пражолата, тва ми е вечерята! — Той казва „вечерятааа“, също както би направил и Джон Кълъм, но лицето, което се мръщи в огледалото за обратно виждане, е лицето на Шийми Руиз. Приликата им е убийствена.
Шийми сякаш е близнак на Брайън Смит.
ШЕСТ
Айрийн Тасенбаум вече караше камиона с по-голяма увереност, независимо от праисторическата скоростна система. След около четиристотин метра трябваше да завие надясно, а това никак не й се искаше, защото нямаше как да мине без съединителя. Спътниците й обаче искаха да отидат на Търтълбек Лейн, а това бе единственият път, по който можеше да се стигне дотам.