Дали ще се изненадате — след всичко, което видяхме, и след всички тайни, които научихме, — че в пет и петнайсет следобед госпожа Тасенбаум паркира стария пикап на Чип Макавой на алеята пред една къща, която вече сме посещавали? Навярно не, защото ка е като колело и единственото, което знае, е да се върти. Когато бяхме тук за последен път — през 1977 година, — и къщата, и лодкарницата на брега на езерото Кийуейдин бяха бели със зелени корнизи. Семейство Тасенбаум, които купиха това място през деветдесет и четвърта, ги боядисаха изцяло в кремаво (барабар с корнизите — според Айрийн Тасенбаум само хората, които не можеха да решат как трябва да изглежда къщата им, боядисваха корнизите си в различен цвят). Дори сложиха табелка с надпис „ВИЛА «ЗАЛЕЗ»“ до пощенската кутия в началото на алеята и дори уведомиха Чичо Сам, че това е летният им адрес, но в паметта на местните хора къщата в южната част на езерото Кийуейдин винаги щеше да си остане като стария имот на Джон Кълъм.
Тя спря камиона до тъмночервения си мерцедес и влезе в къщата, докато си повтаряше наум онова, което щеше да каже на Дейвид за пикапа на местния магазинер, ала във вила „Залез“ цареше онази специфична тишина, характерна за местата, лишени от човешко присъствие. През годините се бе връщала в множество такива места — апартаменти в началото и все по-големи и по-големи къщи с течение на времето — и то не защото съпругът й пиеше или ходеше по жени, Боже опази! Не, просто той и приятелите му обикновено киснеха в един или друг гараж, в една или друга работилница или мазе, пиейки евтино вино или промоционална бира, докато създаваха онова, което впоследствие щеше да стане известно като Интернет. Огромните печалби, които бяха натрупали — ако щете вярвайте, ако щете не, — представляваха страничен ефект. Също както и тишината, която посрещаше вкъщи съпругите им. След известно време тази тишина постепенно влизаше под кожата ти и ти действаше влудяващо, но не и днес. Днес Айрийн Тасенбаум бе доволна, че къщата бе само нейна.
„Ще си легнеш ли с Маршал Дилън70, ако те пожелае?“
Нямаше защо да си задава този въпрос. Отговорът беше „да“ — щеше да прави секс с него във всяка поза, в която я искаше: мисионерската, „лъжици“, кучешката или жената отгоре. Щеше да се чука с него по всеки начин, който щеше да му достави удоволствие. Той обаче едва ли щеше да я пожелае дори и да не скърбеше за своя млад
(сай? син?)
приятел — лицето й вече бе набраздено от бръчки, корените на косата й побеляваха, а задникът й бе увиснал като резервна гума, въпреки всички усилия на дизайнера, който шиеше дрехите й. Самата идея за секс със загадъчния синеок мъж бе абсурдна.
Но да. Ако я искаше, щеше да го направи.
Тя погледна към хладилника и там, под едно от магнитчетата, с които бе отрупан (•Ние сме •ПОЗИТРОНИКС• — строителите на бъдещето•, пишеше на него), бе закачена следната бележка:
Рий,
Искаше да поразпусна малко, ето защо разпускам (мамка му!). Отиваме за риба със Сони Емерсън — на другия край на езерото, тцъ-тцъ. Ще се върна към 7, освен ако комарите не станат прекалено гадни. Ако ти донеса костур, мога ли да разчитам, че ще го сготвиш и почистиш?
Д.
PS. В магазина е станало нещо достатъчно сериозно, че да се появят 3 полицейски коли. Може ли да са ПРИШЪЛЦИ, а?????? Ако разбереш нещо, после ще ми разкажеш.
Бе му казала, че ще ходи до магазина този следобед — за яйца и мляко, които така и не беше купила — и той бе кимнал. „Да, скъпа, добре, скъпа.“ В бележката му обаче нямаше и следа от загриженост, нито пък си личеше, че си спомня какво му беше казала. Е, какво друго можеше да очаква? Когато ставаше въпрос за Дейвид, информацията влизаше през ухо А и излизаше през ухо Б. Добре дошли в света на гениите.
Тя обърна листа, извади една химикалка от чашката, която държаха над хладилника, и написа:
Дейвид,
Случи се нещо и трябва да замина за известно време. Поне за 2 дни, но може да излязат 3 или 4. Моля те, не се тревожи за мен и не се обаждай на никого. ОСОБЕНО НА ПОЛИЦИЯТА. Става въпрос за изгубена котка.
Дали щеше да разбере? Най-вероятно да, каза си Айрийн, ако си спомняше как се бяха запознали. В клона на ААППЖЖ71 в Санта Моника сред десетките клетки с улични псета; любовта им бе разцъфнала сред лая на помиярите. И Джеймс Джойс не би могъл да напише такова нещо, за Бога! Той бе донесъл някакво бездомно куче, което бе намерил на улицата близо до апартамента в предградията, където живееше с дузина свои приятели компютърджии, а тя си търсеше котенце, което да развесели самотния й живот. Тогава Дейвид имаше всичката си коса, а що се отнася до нея, тя смяташе, че жените, които си боядисват косата, са много смешни. Времето обаче е стар крадец и едно от първите неща, от които те лишава, е чувството ти за хумор.
70
Непоколебимият и мъжествен герой от уестърна „Барутен дим“, чиято роля се изпълнява от Джеймс Лрнес. — Б. пр.
71
Американска асоциация за предотвратяване на проявите на жестокост към животните — Б. пр.