— Да не говориш за екстрасензорни възприятия?
Стрелеца не знаеше какво означаваше това, но разбра смисъла на думите й и кимна.
— И ти ще го чуеш? Ще ме чуеш?
Мъжът не можеше да е сигурен в това — ако сградата бе оборудвана със заглушаващи устройства като мозъчните шапки на отрепките, едва ли щеше да я чуе.
— Може би. Но както ти казах, тук си на сигурно място и не вярвам да възникне проблем.
Айрийн погледна костенурката с блесналата от водните струи коруба и понечи да се усмихне, ала лицето й изведнъж замръзна.
— Ще се върнеш, напи? Няма да ме изоставиш, без да… — Вдигна рамене. — Без да ми кажеш „сбогом“, нали?
— Никога. Работата ми в тази кула едва ли ще отнеме много време. — Всъщност „работа“ едва ли беше точната дума… освен ако този, който управляваше корпорацията в момента, нямаше нещо за него. — Трябва да отидем на още едно място и едва тогава аз и Ко ще трябва да те изоставим.
— Добре — съгласи се Айрийн и седна на пейката с рунтавелкото до краката си. Дъските бяха малко влажни и тя бе с нови панталони (купени от същия магазин, където се бяха снабдили с новата риза и дънки на Роланд), но това изобщо не я притесни. Денят бе слънчев и щяха да изсъхнат много бързо; освен това й се искаше да бъде колкото се може по-близо до скулптурата на костенурката. Да се вгледа в мъничките й вечни черни очи, докато слуша прелестните гласове. Сигурно щеше да й подейства страшно успокояващо. Това не бе дума, която да свърже с Ню Йорк, ала самото място бе толкова нетипично за този огромен град. Каза си, че може да доведе тук Дейвид, да поседят на тази пейка и да му разкаже историята за тридневното си отсъствие, без да я помисли за откачена. Или поне за съвсем откачена.
Роланд закрачи през парка. Можеше да върви цели дни и седмици, без да променя темпото си. „Не бих искала да ме преследва“, каза си Айрийн и потръпна при тази мисъл. Когато стигна до портичката от ковано желязо, синеокият странник се спря, обърна се към нея и изрече с напевен глас:
КОСТЕНУРКАТА огромна погледни!
Света върху черупката съзри.
Мисълта й бавно тече,
много обети и клетви е чула.
На гърба й всички истини са сбрани,
там любов и дълг са съчетани.
Обича морето, обича земята,
обича даже и децата.
Сетне бързо пое по тротоара, без да се обръща назад. Айрийн се отпусна на пейката, неспособна да откъсне поглед от него. Стрелеца изчака заедно с останалите минувачи да светне зелено, след което пресече улицата; торбата с чиниите се полюшваше на рамото му, докато изкачваше стълбите на „Хамаршолд 2“. Щом изчезна във вътрешността на небостъргача, жената затвори очи и се заслуша в пеенето на гласовете. По някое време осъзна, че две от думите, които чуваше, всъщност гласяха „Айрийн“ и „Тасенбаум“.
ПЕТ
Роланд имаше чувството, че народът напира да влезе в сградата, ала не бива да забравяме, че последните години от похода му бяха преминали главно из необитаеми места, ето защо преценката му не бе особено обективна. Ако бе дошъл в девет без петнайсет вместо в единайсет без четвърт, навярно щеше да се загуби в тълпите. Сега повечето от работещите тук седяха в кабинетите си, създавайки и обработвайки хиляди байтове информация.
Прозорците на фоайето бяха високи два или три етажа и то бе обляно от толкова ярка светлина, че когато пристъпи вътре, Роланд забрави за мъката, обладала го от момента, в който бе коленичил до Еди на главната улица в Плезънтвил. Тук пеещите гласове се чуваха много по-силно — сякаш бяха цял хор — и доколкото виждаше, той не бе единственият, който ги чуваше. На улицата хората бързаха с наведени глави и прегърбени рамене, като че ли нарочно не искаха да видят красотата на деня, която им бе предоставена; тук обаче бяха безпомощни да барикадират съзнанието си за прелестните звуци, които Стрелеца поемаше жадно като вода в пустинята.
Като насън прекоси покрития с розов мрамор под — токовете на ботушите му потракваха по плочките, а оризиите си шептяха тихичко една на друга в торбата на гърба му. „Хората, които работят тук, искат да живеят тук — помисли си той. — Може да не го осъзнават, но е така. Тези, които работят тук, си намират извинения да остават до късно. Животът им ще е дълъг и плодотворен.“
В центъра на просторната зала скъпият мраморен под отстъпваше пред правоъгълен участък, покрит с най-обикновена черна пръст. Той бе ограден от виненочервени въженца, ала Роланд знаеше, че тяхната функция бе изцяло декоративна — никой не би стъпил в тази изящна градинка, дори и да е самоубийствено настроен кан-той, жадуващ да увековечи името си. Това бе свята земя. Виждаха се три палми-джуджета, както и представители на флората, които не бе виждал, откакто бе напуснал Гилеад — според него тук ги наричаха спацифилии73. Имаше и други красиви растения, естествено, ала само едно от тях беше от значение за него.