— Хубав фокус — отбеляза Роланд. — На мислите ми ли отговаря?
Девойката се усмихна — устните й бяха покрити с нещо розово, наподобяващо глазура на бонбон — и кимна.
— Да. Ако бяхте евреин, щяхте да го видите на иврит. А ако бяхте руснак — на кирилица.
— Истина ли казваш?
— Самата истина.
Фоайето бе възвърнало нормалния си ритъм… ала Стрелеца осъзнаваше, че ритъмът на това място няма нищо общо с живота в другите административни сгради. Обитателите на Тъндърклап страдаха от екземи, циреи, главобол и ушни възпаления и в крайна сметка умираха (най-често преждевременно) от най-различни злокачествени образувания. Това място бе абсолютната противоположност на мрачната камениста пустош — тук царяха здраве и хармония, добронамереност и щедрост. Работещите в тази сграда не чуваха песента на розата, но тя и не им трябваше особено. Те бяха щастливци и дълбоко в сърцето си всеки един от тях го знаеше… и това бе най-хубавото. Роланд ги гледаше как сноват насам-натам из фоайето, влизат и излизат от кабинките на самокатерачите, движещи се между етажите, помъкнали торбите си… Част от тях се наслаждаваха на градинката с розата, но дори и тези, които не се спираха захласнато пред нея, се отклоняваха от маршрута си, за да минат по-близо до прелестното цвете, сякаш бяха привлечени от неизмеримо мощен магнит. Ами ако някой се опиташе да направи нещо лошо? Пред самокатерачите се виждаше някакъв страж, но той бе стар и пълен и едва ли щеше да реагира достатъчно бързо, ако се наложеше. Стрелеца обаче знаеше, че ако някой направеше едно-единствено заплашително движение, всички в това фоайе щяха да чуят тревожен писък в главите си, пронизителен и повелителен като специалните свирки за кучета, и щяха да се хвърлят светкавично върху евентуалния нападател на розата. Розата бе успяла да се защити, когато растеше сред боклуците и плевелите на празния парцел (или поне бе привлякла тези, които можеха да я опазят), щеше да се предпази и сега.
— Господин Дисчейн? Готов ли сте да се качим горе?
— Да — рече Роланд. — Води ме.
СЕДЕМ
В мига, в който стигнаха до самокатерача, Роланд веднага се сети на кого му приличаше очарователната му придружителка. Навярно обстоятелството, че я видя в профил, спомогна за това. Той си спомни какво му беше казал Еди за разговора си с Калвин Тауър, след като Джак Андолини и Джордж Бионди бяха напуснали Манхатънския „Ресторант на мисълта“. Тогава Тауър бе казал нещо за семейството на стария си приятел: „Все се хвалят, че имат най-уникалното име за адвокатска кантора в цял Ню Йорк, ако не и в Съединените щати. Казва се «ДИПНО».“
— Да не би да си дъщерята на сай Арон Дипно? — попита Стрелеца. — Не, прекалено млада си. Може би си му внучка?
Усмивката й помръкна.
— Арон нямаше деца, господин Дисчейн. Аз съм правнучка на по-стария му брат. Моите родители и дядо ми умряха много млади и Еъри беше човекът, който всъщност ме отгледа.
— Така ли го наричаш? — Роланд беше очарован. — Еъри74?
— Започнала съм да му викам така от съвсем малка и в един момент прякорът взе, че залепна за него — усмихна се момичето и протегна ръка. — Нанси Дипно. За мен е голяма чест да се запозная с вас. Малко ме е страх, но ми е ужасно приятно.
Стрелеца машинално се ръкува с нея. Когато ръцете им се разделиха, той допря юмрук до челото си и подгъна крак (този път вложи много повече чувство; все пак това бе ритуал, с който бе свикнал от детинство).
— Дълъг живот и приятни нощи, Нанси Дипно.
Усмивката на придружителката му стана още по-сияйна.
— Да ти се връщат двойно повече, Роланд от Гилеад! Двойно повече!
Самокатерачът дойде, те влязоха вътре и се качиха на деветдесет и деветия етаж.
ОСЕМ
Вратите се отвориха и пред погледа на Роланд се разкри просторно кръгло фоайе. Подът бе боядисан в същия розов оттенък, който имаше и розата. Срещу самокатерача се виждаше стъклена врата с думите „КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ»“, изписани върху нея. Отвъд тази врата Стрелеца забеляза по-малко фоайе, където някаква жена седеше зад писалище и очевидно си говореше сама на себе си. Вдясно от самокатерача стояха двама мъже в делови костюми, които си бъбреха, пъхнали ръце в джобовете си, стараейки се да си придадат безгрижен вид… но Роланд не можеше да бъде заблуден лесно. Той веднага забеляза, че са въоръжени — саката им бяха ушити много добре, ала за опитния му взор не представляваше никаква трудност да съзре очертанията на пистолетите им под тъмния плат. Той предположи, че задачата на тези стражи се състои в това да застават до вратите на самокатерача всеки път, щом някой се качваше с него, и да имитират безгрижен разговор, като същевременно са готови да реагират светкавично, ако нещо се случеше.