— Наричате този град Ню Йорк, нали? — попита той.
— Да — отвърна Нанси Дипно.
— А как се казва онзи мост там?
— „Джордж Вашингтон“ — отговори Мариан Карвър.
Значи това не беше мостът, който ги бе отвел в Луд, а този, покрай който бе минал татко Калахан, когато бе напуснал Ню Йорк, полагайки началото на скиталчествата си. Роланд си спомняше това от неговия разказ, и то много добре.
— Искате ли нещо за пиене? — попита го Нанси.
Стрелеца тъкмо щеше да откаже, но си даде сметка колко е замаяна и промени решението си. Да, искаше нещо за пиене, но само ако изостреше сетивата му, които се нуждаеха от изостряне.
— Чай, ако имате — рече. — Горещ, силен чай, със захар или мед. Имате ли?
— Имаме — отвърна Мариан и натисна едно копче на бюрото си. Тя размени няколко думи с някого, когото Стрелеца не можа да види, и изведнъж жената във външното помещение — онази, която сякаш си говореше сама със себе си — придоби нов смисъл за него.
Когато поръчката за топли напитки и сандвичи бе направена, Мариан се наведе напред и погледът й срещна този на Стрелеца.
— Срещата ни в Ню Йорк бе добра, Роланд от Гилеад — рече тя, — надявам се, но времето ни тук не е… не е жизненоважно.
Той се замисли и кимна малко предпазливо. С годините се бе научил да проявява известна предпазливост. Някои от приятелите му — като Алан Джонс и Джейми Де Къри например — бяха предпазливи по рождение, ала това не можеше да се каже за Стрелеца, който първо стреляше, а после задаваше въпроси.
— Нанси ти е казала да прочетеш написаното на плочата в Градината на Лъча — каза Мариан. — Ти…
— Градината на Лъча, кажете Госпот! — прекъсна я Моузес Карвър. Докато вървяха по коридора към кабинета на дъщеря му, той бе взел едно бастунче от стойката за бастуни във формата на слонче и сега потропа с него по скъпия килим. Мариан понесе търпеливо намесата му. — Кажете Госпот-бомб!
— Неотдавнашното приятелство на баща ми с преподобния Хариган, който изнася проповеди долу, не е от най-щастливите събития в живота ми — въздъхна тъмнокожата жена. — Но както и да е. Прочете ли надписа на плочата, Роланд?
Мъжът кимна. Нанси Дипно бе използвала различна дума — знак или сигул, — но той знаеше, че става въпрос за едно и също нещо.
— Буквите, които се превърнаха във Великите букви. Да, прочетох ги.
— И какво пишеше там?
— „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА ЕДУАРД КАНТОР ДИЙН И ДЖОН «ДЖЕЙК» ЧЕЙМБЪРС“. — Направи пауза. — После имаше „Кам-а-кам-мал, Прия-той, Ган де-лах“, което значи нещо от рода на „БЯЛО НАД ЧЕРВЕНОТО, ТАКАВА Е ВОЛЯТА НА ГАН ЗАВИНАГИ“.
— Пред нас гласи: „ДОБРО НАД ЗЛОТО, ТОВА Е ВОЛЯТА НА ГОСПОД“ — уведоми го Мариан.
— Хвала на Бога! — извика Моузес Карвър и тропна с бастуна си. — Нека Първоначалието се надигне отново!
В този момент някой почука на вратата и жената, която си говореше сама, влезе, понесла сребърен поднос. Роланд се изуми, когато видя малката черна дръжка, увиснала пред устните й, и тънката метална пластинка, която изчезваше под косата й. Сигурно това бе някакво приспособление за говорене на разстояние. Нанси Дипно и Мариан Карвър й помогнаха да сервира димящите чаши кафе и чай, купичките със захар и мед и чинийката със сметана. Имаше и плато със сандвичи. Стомахът на Роланд изкъркори. Помисли си за приятелите си, които лежаха в земята — никога вече нямаше да хапнат сандвичи — и за Айрийн Тасенбаум, която седеше в парка от другата страна на улицата и го чакаше търпеливо. Всяка една от тези мисли бе достатъчна, за да убие апетита му, ала стомахът му продължи да издава безсрамните си звуци. В крайна сметка си взе един сандвич, изсипа препълнена лъжица със захар в чая си, след което добави прилично количество мед. Щеше да свърши работата си колкото се може по-бързо и да се върне при Айрийн час по-скоро, но междувременно…
— Да ти е сладко, сър — каза Моузес Карвър и сръбна от горещото си кафе. — Дъвчеш го със зъби, минава през устата, после през червата показват се…
— Татко, престани! — прекъсна го Мариан, след което продължи: — Двамата с татко имаме къща на Монтоук Пойнт — рече, докато слагаше сметана в кафето си — и прекарахме там последния уикенд. В събота около пет и петнайсет следобед ми се обади един от тукашните охранители. Те работят към асоциация „Хамаршолд“, но корпорация „Тет“ им плаща солидни премии, ето защо узнаваме… определени неща веднага щом се случат. Наблюдаваме плочата във фоайето с още по-голям интерес, откакто наближи деветнайсети юни, Роланд. Дали ще се изненадаш, ако ти кажа, че докъм пет и петнайсет надписът гласеше: „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА СЕМЕЙСТВО БИЙМ75 И В ПАМЕТ НА ГИЛЕАД“.