ТРИНАЙСЕТ
Когато Роланд излезе от кабинката на самокатерача във фоайето, никак не се изненада, че жената със сиво-зеления пуловер и панталоните с цвят на мъх стои пред градинката заедно с още неколцина мъже и жени и изпива с очи розата. Някакво животинче, което приличаше на куче, но не съвсем, бе приклекнало до лявата й обувка. Стрелеца се приближи до нея и тихомълком докосна лакътя й. Айрийн Тасенбаум трепна и се обърна към него с блеснали от възторг очи.
— Чуваш ли го? — попита тя. — Също като пеенето, което чухме в Ловъл, само дето е сто пъти по-хубаво.
— Чувам го — отвърна Стрелеца, след което се наведе, вдигна Ко и се вгледа в ярките, обрамчени в златисто очи на рунтавелкото. — Приятелю на Джейк — рече, — какво съобщение трябваше да ми предадеш?
Зверчето се опита да каже, но най-доброто, на което бе способно, прозвуча като „недей“. Стрелеца сложи длан на челото на Ко и затвори очи. Усещаше топлия дъх на рунтавелкото, както и далечния аромат на сламата, в която Джейк и Бени Слайтман бяха скачали не толкова отдавна. И внезапно, съчетан с омагьосващото пеене на гласовете, в съзнанието му прозвуча гласът на Джейк Чеймбърс… за последен път.
„Съобщи му, че Еди каза: «Пазете се от Дондейл.» Не забравяй!“
Ко не беше забравил.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Излязоха навън и тъкмо заслизаха по стълбите, когато един почтителен глас се обърна към тях:
— Сър? Мадам?
Принадлежеше на мъж с черен костюм и мека шапка в същия цвят. Той стоеше до най-дългата и черна кола, която Роланд бе виждал някога. Видът й буквално му действаше на нервите.
— Кой ни е изпратил тази катафалка? — попита той.
Айрийн Тасенбаум се усмихна. Розата я бе освежила — също така я беше развълнувала и повдигнала духа й, — но жената продължаваше да бъде уморена. И искаше да се чуе с Дейвид, който сигурно много се притесняваше за нея.
— Не е катафалка — поясни тя, — а лимузина. Кола за специални хора… или за хора, които си мислят, че са специални. — Сетне се обърна към шофьора: — Дали е възможно докато пътуваме, да се обадите на летището и да проверите някои неща?
— Разбира се, мадам. Само кажете къде искате да отидете и имате ли предпочитания към превозвача.
— Трябва да отида в Портланд, Мейн — отвърна тя. — Иначе бих била доволна да пътувам с „Ръбърбенд Еърлайнс“, стига да имат полети дотам този следобед.
Прозорците на лимузината бяха от опушено стъкло, а вътре цареше уютен полумрак, прорязван от светлината на изящни разноцветни лампички. Ко подпря лапички на едното стъкло и се загледа с интерес в големия град, който отминаваше покрай тях. Роланд беше удивен от зареденото с всевъзможни видове алкохол барче в купето и се изкуши от мисълта за една бира, ала сетне реши, че е по-добре да не рискува. Айрийн нямаше подобни притеснения — тя си наля някакъв алкохол, подобен на уиски, и вдигна чашата си към него.
— Нека пътят ти води все нагоре, а вятърът ти да е все попътен, мой скъпи каубой — каза тя.
Роланд кимна.
— Добър тост. Благодаря, сай.
— Това бяха трите най-удивителни дни от живота ми — продължи спътницата му. — Искам да кажа благодаря, сай, на теб. Задето ме избра. — „И задето ме изчука“ — помисли си жената, но не го изрече на глас. С Дейв също се търкаляха между чаршафите от време на време, но креватните им забавления нямаха нищо общо със случилото се предната нощ. Никога през живота си не бе преживявала нещо подобно. Ами ако Роланд не бе обсебен от скръбта си по момчето? Господи, тогава сигурно би я взривил като фойерверк за Четвърти юли!
Стрелеца кимна и се загледа в улиците на града — градът, който беше двойник на Луд, само дето бе по-млад и по-жизнен от него, — които се изнизваха пред очите му.
— Ами колата ти? — попита той.
— Ако ми потрябва, преди да се върнем в Ню Йорк, все ще се намери някой, който да я закара до Мейн. Според мен обаче биймърът на Дейвид ще ни бъде напълно достатъчен. Това е едно от предимствата да си богат… Защо ме гледаш така?
— Имате кола, която се нарича Биймър77?
— Това е сленг за беемве — обясни му тя. — Което означава „Баварски моторни заводи“ или нещо подобно.