Стрелеца я слушаше мълчаливо.
— Следващото нещо, което си спомням, е, че пристигаме на гарата. Онзи успокояващ глас отново се обади — този път ни каза да се огледаме наоколо и да се уверим, че всичките ни принадлежности са на мястото си. Все едно пътувахме с „Транс Уърлд Еърлайнс“ и кацахме в „Айдълуайлд“78! Едва когато слязохме на перона, видяхме, че последните девет вагона ги няма! Слава Богу, бяха празни! — Хвърли намръщен (и същевременно уплашен) поглед към далечния край на улицата и добави: — Надявам се онова там долу да се е задавило с тях!
Сетне се оживи.
— Сещам се за нещо хубаво — при скорост от четиристотин и петдесет километра в час (както обяви онзи успокояващ глас) Момченцето-паяк едва ли ще ни настигне скоро.
— Не бих разчитал на това — поклати глава Роланд.
Тъмнокожата жена наклони уморено глава настрани.
— Не говори така.
— Не мога да те лъжа — рече й Стрелеца. — Не се притеснявай — ще се разправим с Мордред, когато му дойде времето… и ти гарантирам, че няма да е днес.
— Добре.
— Минавала ли си скоро под Когана? Защото имам чувството, че е така.
Очите на Сузана се разшириха.
— Голяма плетеница е, нали? — попита тя. — В сравнение с това място „Гранд Сентрал“ прилича на селска гаричка в най-затънтения американски пущинак. Лесно ли намери пътя?
— Ако бях сам, сигурно още щях да се лутам там долу — призна Роланд. — Ко намери верния път. Предположих, че е надушил следите ти.
Безногата жена се замисли.
— Възможно е. Или пък е надушил следите на Джейк. Прекосихте ли широк коридор с надпис „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“ на стената?
Нейният дин кимна, макар и да не бе разбрал всички думи. Бе разпознал прохода, по който тръгваха Вълците при всеки свой набег, по наличието на двата сиви коня, застинали до стената, и една от озъбените маски. От погледа му не бе убягнала и саморъчно изработената от гума мокасина, принадлеждаща най-вероятно на Тед или на Динки; Шийми Руиз без съмнение бе погребан със своите.
— И така — започна Стрелеца, — колко души слязохте от влака?
— Пет, без Шийми — отвърна му тя. — Аз, Тед, Динки, Дани Ростов и Фред Уъртингтън — помниш ли го?
Роланд кимна. Мъжът с вид на банкер.
— Разведох ги из Когана — каза събеседничката му — и им показах доста неща. Леглата, където изтръгваха мозъчетата на децата и където Мия роди своето чудовище; еднопосочната врага между Федик и „Дикси Пиг“ в Ню Йорк, която все още функционира; апартамента на Найджъл.
Стрелеца кимна.
— Тед и приятелите му бяха поразени от ротондата с множеството врати, особено от онази, водеща към Далас 1963 година, когато е бил убит президентът Кенеди. Два етажа по-надолу открихме друг портал, отвеждащ в театър „Форд“, където е бил убит президентът Линкълн през 1865. Имаше дори и плакат за пиесата, която са играли, когато Бут го застрелва. „Нашият американски братовчед“. Що за хора биха искали да отидат и да гледат такова нещо?
Роланд си каза, че навярно доста хора биха проявили подобни желания, ала си замълча.
— Всичко е много старо — продължи Сузана. — И много нагорещено. И много страшно, ако трябва да кажа истината. Повечето машини са спрели да работят и навсякъде има локви вода, мазут и бог знае още какво. Някои от тях излъчват слабо сияние и според Динки това се дължи на радиоактивното им съдържание. Хич не искам да ми окапе косата и нещо да започне да ме разяжда отвътре. Имаше и врати, покрай които се чуваха онези ужасни камбанки… тези, които карат зъбите ти да изтръпнат.
— Тодашните камбанки.
— Мдам. И съществата зад някои от вратите. Слузести същества. Не помня кой ми разказа за създанията в тодашния мрак — ти или Мия?
78
Старото име на нюйоркското летище „Джон Ф. Кенеди“ — една от най-големите аерогари в света. Преименуват го през 1963 г. — Б. пр.