Ала той не е Господ. Знае дяволски добре, че нито Джейк Чеймбърс беше тук в деня на катастрофата, нито пък Роланд Дисчейн — самата идея е абсурдна, та те не са нищо повече от рожби на въображението му, за бога! — но също така знае, че песента, която слуша, докато седи пред скъпарския си „Макинтош“, в един момент се превърна в гибелната песен на Джейк и той не може да си затвори ушите за нея, защото това би означавало да прекъсне всякаква връзка с Вес’-Ка Ган, а никак не му се иска да направи това. Не и ако държи да завърши историята си. Тази песен е единствената нишка, която има, дирята трохички, която трябва да следва, ако иска някога да излезе от този непроходим сюжетен лес, който е засадил, и…
„Сигурен ли си, че ти си го засадил?“
Ами… не. Всъщност не. Бързо извикайте хората с белите престилки.
„И напълно ли си сигурен, че Джейк не е бил тук в деня на катастрофата? В края на краищата каква част от инцидента изобщо си спомняш?“
Не много. Помни как покривът на буса на Брайън Смит се появява на хоризонта и осъзнава, че не се движи по шосето, където трябва да бъде, а по банкета на пътя. След това си спомня как Брайън Смит го наблюдава, седнал на каменния зид, и му казва, че кракът му е счупен най-малко на шест-седем места. Ала между тези два спомена — приближаването на синия бус и последствията от появата му — филмът на паметта му е напълно изгорял.
Или почти.
По някое време през нощта, когато се събужда от сънищата, които не може да си спомни съвсем…
Понякога чува… ами…
— Понякога чувам гласове — изрича Стивън Кинг на себе си.
— Защо просто не го кажеш? — След което се засмива и добавя: — Май че току-що го казах.
Той чува приближаващия се тропот на кучешки стъпки по коридора и Марлоу подава дългия си нос в кабинета. Той е уелско корги79 с къси крака и големи уши и вече е доста възрастен — има си предостатъчно болежки, да не говорим за окото, което изгуби заради тумор предната година. Ветеринарят беше казал, че едва ли ще се възстанови, ала животното се оправи. Добро момче. Жилаво момче. Когато надига глава, за Да погледне към писателя, на муцуната му е изписана старата му дяволита усмивка. „Как си бе, пич? — сякаш казва кучето. — Успя ли да натракаш няколко хубави думи днес? Добре ли си?“
— Бива — споделя Кинг на Марлоу. — И по-зле съм бил. Ти как я караш?
Марлоу (познат още и като Муцунестия господар) весело размахва опашка.
„Пак се срещаме.“ Ето какво му казах. А той ме попита: „Помниш ли ме?“ Или може би пък каза: „Помниш ме.“ Казах му, че съм жаден. Той ми рече, че нямал нищо за пиене, за което съжалявал, а аз го нарекох лъжец. И бях напълно прав да го нарека лъжец, защото никак не съжаляваше. Изобщо не му пукаше дали съм жаден, защото Джейк беше мъртъв и той се опитваше да си го изкара на мен, кучият му син искаше да ме обвини за смъртта на момчето…
— Но нищо от това не се е случило наистина — казва Кинг, докато гледа как Марлоу се отдалечава към кухнята, където ще завре отново нос в чинийката си, преди да се отдаде на някоя от ужасно дългите си дремки. В къщата са само двамата и в подобни случаи писателят често си говори сам. — Знаеш добре това, нали така? Че нищо подобно не се е случвало?
Най-вероятно е така, ала е толкова странно Джейк да умре по този начин. Момчето фигурира във всичките му бележки и в това няма никаква изненада, защото Кинг смяташе, че Джейк ще бъде с Роланд до самия край. Както и всички от ка-тета му всъщност. Естествено, никоя история, с изключение на лошата — тази, която пристига мъртвородена на белия лист — не е напълно под контрола на писателя, ала тази е до такава степен извън властта му, че ситуацията е просто абсурдна. Стивън Кинг има чувството, че по-скоро наблюдава нещо, което се случва — или слуша някаква песен, — вместо да пише проклетата измишльотина, родена от въображението му.
Писателят решава да си намаже филия с фъстъчено масло и конфитюр за обяд и да забрави за тези дяволски неща поне до утре. Тази вечер ще ходи да гледа новия филм на Клинт Истууд — „Кръв“ — и се чувства доволен, че може да иде някъде и да прави нещо различно. Утре обаче отново ще седне пред компютъра и нищо чудно нещо от филма да се промъкне в книгата — все пак в Роланд има нещо от Клинт Истууд и Човека без име на Серджо Леоне.