И най-важното — няма никакви стрелци. Джон Кенеди беше последният стрелец и шофьорът й Андрю е напълно прав за това.
— Донесох ти горещ шоколад — казва Еди и й подава чашата. Напитката изглежда невероятно — идеалната чаша горещ шоколад, mit schag83 отгоре и мънички точици индийско орехче; усеща изкусителния му аромат и докато поема чашата, докосва за миг ръкавицата му. Първите снежинки на тази зима се сипят нежно покрай тях и тя си мисли колко е хубаво да си жив в добрия стар Ню Йорк, колко е хубаво, че реалността е реалност, че са заедно в Лето Господне…
Кое Лето Господне?
Сузана се намръщва, защото това е сериозен въпрос, нали? В края на краищата Еди принадлежи на осемдесетте години, а тя самата не стига по-далеч от 1964 (или не беше ли шейсет и пета?). Що се отнася до Джейк, Джейк Чеймбърс с думата „КОЛЕДА“, изписана на смешната му шапка, той не беше ли от седемдесетте? И ако те тримата представят три десетилетия от втората половина на двайсети век, кое е времето, което ги обединява? Коя година е тази?
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — изрича някакъв глас от въздуха (навярно това е гласът на Банго Сканк, Великият изгубен герой). — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ_, това е ЧИССИТ. Всичките ти приятели са мъртви._
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Вече може да вижда през Еди и Джейк. Когато поглежда към бялата мечка, забелязва, че лежи мъртва на островчето си, вирнала лапи във въздуха. Сладостният аромат на горещия шоколад започва да чезне, заменен от мирис на мухъл — стара мазилка и старо дърво. Миризма на хотелска стая, където никой не е спал от години.
„Не — простенва съзнанието й. — Не, аз искам Сентрал Парк. Искам господин ВЕСЕЛА и господин КОЛЕДА, искам аромата на горещ шоколад и първите колебливи снежинки, до гуша ми дойде от Федик, от Вътрешния свят, от Средния свят и от Крайния свят. Искам Моя свят. Изобщо не ме интересува дали някога ще зърна Тъмната кула.“
Устните на Еди и Джейк се движат в синхрон, сякаш пеят песен, която тя не може да чуе, но това не е песен; думите, които оформят устните им, точно преди сънят да изчезне, са…
ЧЕТИРИ
„Пазете се от Дондейл.“
Тя се събуди, изричайки тези думи, разтреперана под призрачната утринна светлина. Поне онази част от съня й, в която виждаше дъха си, бе истинска — ако не друго. Сузана докосна бузата си и изтри хладната влага, която откри там. Кожата й не беше достатъчно студена, за да превърне сълзите й в ледени кристалчета, ала малко й оставаше.
Тя се огледа в сумрачната стая в хотел „Федик“, жадувайки с цялото си сърце сънят й за Сентрал Парк да е бил истина. Тъй като бе спала на пода — леглото представляваше ръждясала скулптура, която щеше да се разпадне всеки момент, — сега целият й гръб беше схванат и мускулите я боляха. Одеялата, които бе използвала, за да си направи легло (и да се завие), се бяха разпаднали на прах и парцали, докато се бе въртяла насън. Този прах гъделичкаше носа и облепяше гърлото й, карайки я да се чувства така, сякаш бе хванала най-ужасната настинка на света. И като стана дума за настинка, цялата трепереше. И имаше дяволска нужда да се изпикае, което означаваше, че трябваше да се замъкне до коридора на вкочанените си ръце и остатъци от крака.
Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,
(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)
където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.