— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.
Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.
— Защо? — попита жената, докато гледаше как последните струйки дим се разсейват във въздуха. — Защо?
— Изненадана ли си, Сузана от Ню Йорк?
— Не, но искам да знам защо. Може би е твърде старо? Или е вкаменено?
— Не гори, защото ни мрази — отвърна Стрелеца с такъв тон, сякаш това бе повече от ясно. — Това е неговото място и продължава да е негово, въпреки че си е тръгнал. Всичко тук ни мрази. Ала… слушай, Сузана… Какво ще кажеш да възобновим нощните преходи? Ще се опиташ ли?
— Определено — кимна тя. — Всичко е по-добро от това да лежим на студа и да треперим като котенца, които някой току-що се е опитал да удави в бидон леденостудена вода.
Така и сториха — през остатъка от тази първа нощ, през цялата следваща и двете след нея. Тъмнокожата жена не спираше да си мисли: „Ще се разболея. Не мога да продължавам така, без да ми се лепне нещо“, ала организмът й издържа. Никой от тях не се разболя, като се изключи пъпката вляво отделната й устна, която от време на време се пукаше и от нея изтичаше малко кръв, след което раничката хващаше коричка. Единствената им болест беше постоянният студ, който ги прояждаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Луната отново бе започнала да пълнее и една нощ Сузана си даде сметка, че вече цял месец пътуват югоизточно от Федик.
Постепенно фантастичната градина от подобни на игли скали бе заменена от някакво запустяло селище. Тъмнокожата жена нямаше никакви илюзии, че вече са напуснали Ужасните земи — дори знакът, който ги уведоми, че тази пътека някога се е наричала „КРАЛСКИЯТ ДРУМ“ (под надписа се мъдреше неизменното червено око), не успя да я убеди в това.
Селището, в което се озоваха, имаше изключително зловещ вид и Сузана се зачуди какви ли са били хората, живели тук преди. Страничните улички бяха застлани с калдъръм. Къщите бяха сгърчени и схлупени, със заострени покриви, а портите — тесни и неимоверно високи, сякаш обитателите им бяха като удължените изображения в панаирджийските огледала. Тези къщи изглеждаха като излезли от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит и Уилям Хоуп Ходжсън, събрани под зловещия лунен сърп на Лий Браун Кой88; къщите бяха накацали по полегатите склонове на хълмовете, по които вървяха. Тук-там някоя от тях бе рухнала под собствената си тежест — руините й имаха неприятно органичен вид, сякаш представляваха разкъсана и разложена плът, а не купчина изгнили дъски и изпотрошени стъкла. Пред погледа на Сузана отново изплуваха мъртви лица, които се взираха в нея от дъските и сенките; лица, които се обръщаха след тях и следяха пътя им с кръвожадните си мъртвешки очи. Тя внезапно си спомни за Портиера от Дъч Хил и неволно потрепери.
На четвъртата нощ, откакто бяха поели по Кралския друм, стигнаха до място, където пътят завиваше рязко на юг, напускайки Пътя на Лъча. Пред тях на по-малко от една нощ вървене (или возене, ако човек се намираше в луксозното такси на Хо Фат) се издигаше висок хълм с огромен черен замък, увенчаващ билото му. На фона на оскъдната лунна светлина Сузана си каза, че във вида му има нещо ориенталско. Кулите се удебеляваха в горната си част подобно на минарета. Те бяха свързани с фантастични мостчета, които се пресичаха над вътрешния двор. Част от тези мостчета бяха рухнали, ала повечето още стояха. В този миг Сузана си даде сметка за приглушеното боботене, което достигаше до слуха й. Не, тя бе сигурна, че не се дължеше на някакви машини… ала бе най-добре да попита Роланд за това.
88
Кларк Аштън Смит (1893–1961) — американски белетрист, поет и художник, последовател на X. Ф. Лъвкрафт; Уилям Хоуп Ходжсън (1877–1918) — американски хорър класик; Лий Браун Кой (1907–1981) — американски художник, илюстрирал редица класики в жанра, сред които книгите на Лъвкрафт и списанието „Уиърд Тейлс“. — Б. пр.