Тя внезапно се успокои.
— Е? — попита търпеливо Файмало. — Няма ли да дойдете и да вземете даровете, които съм ви приготвил? Трябва да дойдете, ако искате, защото аз не мога да се приближа повече — точно там, където стоят Фиймало и Фумало, минават смъртоносните ограждения на Краля. Вие можете да я преминете, но ние — не.
— Благодарим ти за любезността, сай, но се боя, че ще ти откажем — рече Роланд. — Имаме си храна, а дрехите ни чакат малко по-нататък, макар и още да са на гърбовете на дивеча, който ще си уловим. Пък и в интерес на истината не е чак толкова студено.
— Така е — съгласи се Сузана, усмихвайки се на трите еднакви — и еднакво озадачени — лица. — Хич даже.
— Ние продължаваме — заяви Стрелеца и се поклони още веднъж над подгънатия си крак.
— Казваме ви благодаря и ви желаем всичко добро — добави безногата жена и отново разпери въображаемите си поли.
Двамата стрелци се обърнаха и в същия миг Фиймало и Фумало, които продължаваха да стоят коленичили на един крак, бръкнаха в кошовете пред тях.
Сузана нямаше нужда от наставления какво да прави. Тя издърпа светкавично револвера от колана си и застреля този вляво — Фумало — в момента, в който той измъкваше някакво сребристо оръжие с дълга цев от плетения кош. От дулото му висеше нещо подобно на шал. Роланд също извади своя шестострел от кобура си и натисна спусъка с мълниеносна бързина. Враните над тях се разхвърчаха във въздуха, моментално затъмнявайки небето. Фиймало, който държеше друго от сребърните оръжия, се строполи бавно върху коша с храна — на лицето му бе изписано недоумяващо изражение, а в средата на челото му чернееше дупка от куршум.
ПЕТ
Файмало остана там, където се намираше — на другия край на моста. Дланите му продължаваха да бъдат сключени пред гърдите му, ала той вече не изглеждаше като Стивън Кинг. Лицето му беше жълтеникаво като на старец, който умира бавно и мъчително от някаква ужасна болест. Малкото коса, която му бе останала, бе сива и проскубана, а черепът му представляваше люспеста градина от екземи. Бузите, брадичката и челото му бяха осеяни с пъпки и циреи, от които течеше или гной, или кръв.
— Какво си ти всъщност? — попита Роланд.
— Човек, също като вас — отвърна примирено Файмало. — Рандо Тотфул96 беше името ми през годините, в които служех като министър-председател на Пурпурния крал. Някога обаче бях добрият стар Остин Корнуел от Ню Йорк. Не от Ключовия свят за мое съжаление, а от друг. По едно време управлявах Ниагарския парк, а преди това имах успешна кариера в областта на рекламата. Навярно ще ви е интересно да узнаете, че съм работил и за „Ноз-а-ла“, и за „Такуро Спирит“.
Ала Сузана не обърна никакво внимание на това странно и неочаквано резюме.
— Явно в крайна сметка не е обезглавил дясната си ръчичка — подхвърли тя. — Какви бяха тия трима стивънкинговци?
— Просто фалшебство — вдигна рамене старецът. — Ще ме убиете ли? Давайте. Единственото, което искам, е да го направите бързо. Не съм добре, както и сами виждате.
— Имаше ли нещо вярно в това, което ни каза? — попита безногата жена.
Старческите му очи я изгледаха с празно изумление.
— Всичко беше вярно — каза той и пристъпи напред по моста, където други двама старци — негови отдавнашни помощници, каза си Сузана — лежаха проснати на камъните. — Всичко, с изключение на една лъжа… и това. — При тези думи той срита кошовете, така че съдържанието им се изсипа навън.
Ужасена, тъмнокожата жена изкрещя. Ко мигновено застана пред нея, разперил късичките си крачка и навел ниско озъбената си муцуна.
— Всичко е наред — промълви тя с разтреперан глас. — Просто малко се… стреснах.
Плетеният кош, който изглеждаше пълен с най-различни печени меса, всъщност съдържаше разложени човешки крайници — опърлено прасе, както се оказа в крайна сметка, и то в ужасно състояние; плътта бе синьо-черна и гъмжеше от личинки.
Що се отнася до другия кош, там нямаше никакви дрехи. След като Файмало го прекатури, пътешествениците зърнаха лъскаво кълбо умиращи змии. Блещукащите им очи бяха помътнели, а раздвоените им езици се стрелкаха апатично напред-назад; някои дори бяха престанали да се движат.