— Чашата преля, когато ми излезе цирей на гъза — рече домакинът им. — Тва беше преди шест или осем години. Двамата с Липи си казахме, че за нищо на света няма да отидем по-навътре. Тогава открих и туй местенце (викат му Западния пръстен, между другото). Малко след това се намерихме и с Бил Пелтека.
Роланд поиска да узнае дали Джо е станал свидетел на преминаването на Пурпурния крал, когато това обезумяло създание е предприело последното си странстване — това към Тъмната кула. Домакинът им отговори отрицателно, ала сетне добави, че преди около шест месеца се извила ужасна буря („абсолютен ураган“), която го принудила да се завре в мазето. Докато киснел долу, токът спрял (въпреки генератора) и Джо бил пронизан от усещането, че някакво чудовищно същество минава наблизо — същество, което било в състояние да докосне съзнанието му и да проследи мислите му, откривайки къде се крие.
— Знаете ли как се почувствах? — попита ги той.
Роланд и Сузана поклатиха глави, а Ко направи същото, имитирайки ги до съвършенство.
— Като чипс — рече домакинът им. — Като чипс, който всеки момент ще бъде схрускан.
„Тази част от историята е истинска — помисли си тъмнокожата жена. — Може да е променил туй-онуй, ала като цяло е истинска.“ И ако имаше някакви основания да смята така, това бе, защото идеята Пурпурният крал да се придвижва, обгърнат от своя лична портативна виелица, изглеждаше ужасяващо правдоподобна.
— И какво направи? — попита Стрелеца.
— Отидох да спя — гласеше отговорът. — Това е талант, който винаги съм притежавал, също като да правя шаржове — макар че не имитирам известни личности, защото не съм Рич Литъл104 все пак. Мога да спя когато си поискам и точно това направих долу в мазето. Когато отворих очи, лампите светеха, а онова… каквото и да беше там — беше изчезнало. Знаех за Пурпурния крал, естествено; все още продължавам да виждам хора, макар и много рядко — най-вече номади като вас тримата — и те ми разказват разни неща. Най-често ми показват знака против уроки и разперват показалеца и малкия си пръст, когато ми говорят за него. Значи мислите, че е бил той, хъммм? Смятате, че Пурпурният крал е минал по „Одд’с Лейн“ на път за Кулата. — Възрастният човек се замисли за момент, сетне додаде: — Ам’ че що не? Тауър Роуд е голям път в крайна сметка, пък и отвежда право там.
„Знаел си, че е той — рече си Сузана. — Каква игра играеш, Джо?“
Призрачният вой, който определено не се дължеше на вятъра, прозвуча отново. Безногата жена вече не смяташе, че го издава Мордред. Внезапно си помисли, че може би идва от мазето, където Джо се бе притаил от Пурпурния крал… ако се вярваше на думите му. Кой ли беше там сега? И дали се криеше, както бе направил старецът, или просто го държаха като пленник?
— Не беше лош живот — въздъхна Колинс. — Е, не мога да кажа, че беше животът, който очаквах, ама аз си имам една теория, че хората, които живеят живота, който очакват, най-често го приключват я с шепа хапчета, я с пистолет в устата.
Роланд явно следеше разговора по-бавно, защото изтърси ни в клин, ни в ръкав:
— Ти си бил дворцов шут, а посетителите в тези странноприемници са били твоят кралски двор.
Джо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Тъмнокожата жена смръщи чело. Беше ли виждала тези зъби преди? Определено — бяха се смели толкова много, че просто нямаше как да ги е пропуснала, ала ето, че не си спомняше да ги е забелязвала. Домакинът им не говореше с мляскащите звуци на човек, изгубил повечето си зъби (каквито бяха повечето клиенти на баща й, за които изкуствените зъби бяха истинска благословия). Ако някой я бе попитал по-рано, тя би казала, че Джо Колинс имаше зъби, но те бяха едни такива дребнички и незабележими, докато сега…
„Какво ти става, момиче? Дъртакът може и да е излъгал за туй-онуй, но със сигурност не са му пораснали пълен комплект зъби, откакто седнахте да вечеряте! Позволяваш на въображението си да те води за носа.“
104
Псевдоним на Ричард Карътърс Литъл (р. 1938) — популярен комик, известен с имитациите си на известни личности. — Б. пр.