— Патрик, чудесна е! — възкликна безногата жена.
Той я изгледа недоверчиво. „Наистина ли?“ — питаха очите му и тя разбра, че само той — горкият Патрик, който отдавна бе приел дарбата си за даденост — може да се съмнява в красотата на онова, което е сътворил. Рисуването го правеше щастлив, винаги бе знаел това. Що се отнася до факта, че правеше и другите щастливи… изглежда му трябваше доста време, за да свикне с тази идея. Сузана се запита колко ли време Дондейл го е държал затворен в мазето си и как изобщо се е добрал до него, ала предполагаше, че никога няма да научи. Междувременно й се струваше от първостепенна важност да го накара да повярва в собствения си талант.
— Да — каза тя. — Да, наистина е прекрасна. Ти си невероятен художник, Патрик. За мен е страхотно удоволствие да разглеждам картините ти.
Този път той забрави да стисне зъби и усмивката му — била тя лишена от език или не — беше толкова прекрасна, че изведнъж й се прииска да го разцелува. Страховете и тревогите й изведнъж й се сториха незначителни и глупави.
— Мога ли да я задържа?
Художникът закима енергично, след което махна с ръка, давайки й знак да откъсне листа. „Да! Скъсай го! Вземи го! Задръж го!“
Сузана възнамеряваше да направи точно това, когато внезапно се спря. Любовта (и моливът му) я бяха направили божествено красива. Единственото нещо, което помрачаваше съвършенството й, беше черното петно до устата й. Безногата жена обърна листа към него, посочи нарисуваната пъпка, след което докосна тази на лицето си и изохка — дори и най-лекият допир й причиняваше остра болка.
— Само това не ми харесва — каза тя.
Патрик вдигна рамене и разпери ръце. Изведнъж я напуши смях, ала тя успя да го потисне, за да не събуди Роланд. В съзнанието й изплува една реплика от отдавна забравен филм: „Рисувам това, което виждам.“
Изведнъж й хрумна, че той може да се погрижи за това грозно, ужасно, отвратително нещо. Поне на портрета й, де.
„Тогава нарисуваната Сузана Дийн ще се превърне в мой двойник — помисли си тя. — В моята по-добра половина; в моята красива близнач…“
И внезапно разбра…
Всичко? Нима бе разбрала всичко?
Да, но по-късно щеше да го обмисли по-задълбочено. Това, което бе осъзнала, не можеше да се изрази с уравнения от типа на „ако a + b = c, то c — b = a и c — a = b“, но да, бе разбрала всичко. Бе почувствала всичко. Нищо чудно, че Еди и Джейк от сънищата й бяха толкова нетърпеливи; беше не очевидно, а очевадно.
Патрик, който я бе нарисувал.
Само дето това не беше първият път, когато я рисуваха.
Роланд също я бе изтеглил108 в своя свят… с магия.
Еди я бе изтеглил при себе си с любов.
Както и Джейк.
Мили Боже, как бе възможно да прекара толкова време в Средния свят, без да разбере досега какво представляваше катетът и какво означаваше? Ка-тетът бе семейство.
Ка-тетът бе любов.
Да рисуваш означаваше да създадеш картина с помощта на молив или въглен.
Да изтеглиш някого означаваше да го очароваш, да го заплениш, да го изкараш от черупката му.
Патрик — този ням гений, затворен в онази колиба сред снежната шир. Ами сега? Ами сега?
„Сега е моят спасител“ — помисли си Сузана/Одета/Дета и бръкна в джоба си, за да извади стъкленото бурканче, знаейки какво точно ще направи и защо ще го направи.
Когато му подаде обратно скицника, без да е откъснала листа с портрета й, Патрик я изгледа едва ли не с възмущение.
— Не, не — рече му Сузана (с гласа на многото). — Просто искам да направиш едно нещо, преди да взема тази прелестна, безценна картина и да я задържа завинаги, за да ми напомня за това кога и къде.
Тя му подаде една от розовите гумички, които Дондейл бе отрязал. Сега вече знаеше защо го бе направил.
108
Непреводима игра на думи, подчинена на омонимния характер на думите за „рисувам“ и „изтеглям“ (draw). — Б. пр.