— Мисля, че ще мога да наглеждам Стивън Кинг — каза Кълъм. — И не е необходимо той да узнава за това. Стига, разбира се, да се върна благополучно след онази работа, по която ме изпращате в Ню Йорк. Мисля, че схващам картинката, но може би е по-добре да ми обясните по-подробно — извади измачкан бележник със зелена обложка от задния си джоб и прелисти почти всички страници, докато намери празно листче, след което бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам един молив. Облиза върха му (Еди неволно потръпна) и ги изгледа въпросително като първокласник в първия учебен ден.
— А сега, драги мои, защо не разкажете на чичо си Джон всичко останало?
ПЕТ
Този път Роланд беше този, който заговори, и макар че историята му не бе дълга като тази на Еди, му отне цели трийсет минути, защото говореше бавно и често се обръщаше към по-младия си спътник, за да му помогне с някоя дума или фраза. Еди вече познаваше убиеца и дипломата, които живееха у Роланд от Гилеад, ала сега зърна и посланика, който трябваше да предаде правилно всяка дума. Зад прозорците бурята продължаваше да се въздържа, като същевременно не даваше никакви признаци, че ще напусне района, за да излее другаде гръмовната си ярост.
Накрая Стрелеца се облегна назад. Лицето му изглеждаше едновременно старо и красиво на фона на жълтеникавото сияние на свещта. В този момент Еди за пръв път заподозря, че здравословните проблеми на неговия дин бяха доста сериозни и не се ограничаваха само с онова, което Росалита Муньос наричаше „сухото разкривяване“. Роланд бе изгубил доста килограми, а тъмните кръгове под очите му свидетелстваха за някаква тежка болест. Той изпи набързо чая си и попита:
— Разбра ли това, което ти разказах?
— Ам’ че да — гласеше единственият отговор.
— Схвана всичко, така ли, сай? — продължи да упорства Стрелеца. — И нямаш никакви въпроси?
— Не мисля — вдигна рамене човекът с кариралата риза.
— Тогава преразкажи онова, което чу.
Джон бе запълнил две странички от бележника си със завъртения си почерк. Отново ги прочете, измърмори си нещо и напъха тефтерчето обратно в джоба на панталоните си. „Може да живее в дълбоката провинция, но никак не е глупав — каза си Еди Дийн. — Срещата ни с него не беше само късмет; трябва да благодарим на ка за нея.“
— Отивам в Ню Йорк — започна Кълъм. — Търся този Арон Дипно. Сприятелявам се с него и гледам дружката му да не е наблизо. Убеждавам Дипно, че грижата за розата в празния парцел е едва ли не най-важното нещо на света.
— Можеш да пропуснеш „едва ли не“ — отбеляза Еди.
Мъжът с карираната риза кимна, сякаш това се разбираше от само себе си. Той все листа с нарисувания бобър в горния край, сгъна го и го сложи в дебелия си портфейл. Предаването на документа за продажбата на парцела бе едно от най-трудните неща в живота на младия стрелец, откакто неоткритата врата ги бе засмукала, изхвърляйки ги в Ийст Стоунхам. Той едва се сдържа да не изтръгне листа от ръцете на Джон, преди да е изчезнал в измачкания му „Лорд Бъкстон“16. Мъжът на Сузана си каза, че сега разбира много по-добре как всъщност се бе чувствал Калвин Тауър.
— Щот’, момчета, сега вие притежавате парцела и розата в него — рече Джон.
— Сега розата принадлежи на корпорация „Тет“ — обясни му Еди. — Корпорация, на която ти трябва да станеш вицепрезидент.
Джон Кълъм изобщо не изглеждаше впечатлен от новата си длъжност.
— Дипно трябва да изготви всички необходими документи и да регистрира корпорация „Тет“, както си му е редът. После отиваме при този Моузес Карвър и правим всичко възможно да го убедим да се качи на борда. Както гледам, това май ще е най-трудната част — нааай-труууднааатааа чаааст, — но ще направим всичко, което е по силите ни.
— Сложи кръстчето на леля Талита на врата си — каза Роланд — и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче трябва да е тази.
Докато се връщаха от Бриджтън, Стрелеца бе попитал Еди дали може да се сети за някаква тайна — маловажна или не, — която да знаят само Сузана и нейният кръстник. Излезе, че младият мъж знае такава тайна… и сега бе удивен, когато я чу от устата на собствената си съпруга — гласът й се чуваше от изящния медальон, лежащ на боровата маса на Дик Бекхард.