Страданието да го гледа — него, Роланд от Гилеад.
Как, запита се Мордред, бе узнал нещата, които знаеше? От майка си? Една част може би да, защото бе усетил как милиони мисли и спомени на Мия (доста от тях задигнати най-безсрамно от Сузана) преливат в него, докато я поглъщаше. По същия начин усвояваха информация и Предците, но откъде можеше да знае това? Един немски вампир например можеше да изпие кръвта на французин и да проговори на френски, сякаш това бе родният му език — след седмица или месец обаче (ако не упражняваше езика), умението му щеше да започне да избледнява, също като спомените на жертвата му…
Ала откъде би могъл да знае подобно нещо?
Имаше ли някакво значение всъщност?
Сега ги гледаше как спят. Момчето Джейк се бе събудило, но само за кратко. По-рано Мордред ги беше наблюдавал как се хранят — четиримата глупаци и рунтавелкото — заедно, разполагайки се в кръг. Винаги в кръг — сядаха в кръг дори и когато спираха за пет минутки по време на поход, — като правеха това абсолютно несъзнателно, сякаш искаха да изолират останалата част от света. Мордред нямаше кръг. Макар и невръстен, той вече бе разбрал, че навън е неговото ка, също както ка на зимния вятър беше да фучи само през половината компас — от север на изток и оттам отново на север. Приемаше това, макар че продължаваше да ги гледа с възмущението на един външен наблюдател, който знае, че ще ги нарани и че ще ликува злорадо. Той принадлежеше на два свята — на Първоначалието и на Ам, на гадош и на годош, на Ган и Гилеад. Нещо като Исус Христос, само дето беше по-чист от богочовека на овцете. Богочовекът на овцете имаше един истински баща, който се намираше в предполагаемите небеса, и втори баща, който се намираше на Земята. Горкият стар Йосиф! Носеше рога, сложени му от самия Господ Бог!
Мордред Дисчейн, от друга страна, имаше двама истински бащи. И единият от тях сега спеше на монитора пред него.
„Стар си, татко“ — помисли си младенецът. Подобни мисли му доставяха злостна наслада; същевременно го караха да се чувства гаден и незначителен, нищо повече от… добре де, от паяк, който виси на паяжината си, изплетена в ъгъла. Мордред беше близнаци и щеше да си остане близнаци, докато Роланд от Елд не умреше и последният ка-тет не бе разрушен. А какъв беше този сълзлив глас, който го караше да отиде при Роланд и да му каже „татко“? Да нарече Еди и Джейк свои братя, а Сузана — своя сестра? Това бе наивният глас на майка му. Щяха да го убият, преди да е успял да изрече и една-единствена дума (да предположим, че междувременно се е научил да говори). Щяха да отрежат топките му и да нахранят с тях зверчето на дрисливия сополанко. Щяха да заровят кастрирания труп и да се изсерат на земята, където лежеше, след което да продължат по пътя си.
„Много си дърт, татко, вече куцаш като старец, а отгоре на всичко в края на деня те виждам как потриваш хълбока си с ръка, която трепери…“
Гледайте, щом искате. Пред вас седи едно бебе, чиято нежна розова кожа е оплескана с кръв. Едно бебе, което плаче — безмълвно и зловещо. Едно бебе, което знае едновременно твърде много и твърде малко, и въпреки че трябва да държим пръстите си далеч от устата му (ще ги отхапе; ще ги отхапе като новоизлюпено крокодилче), можем да го съжалим мъничко. Ако ка е като влак — а тя е точно това; огромен, бърз като светкавица монорелсов влак, може би нормален, а може би не, — то този гаден малък ликантроп21 е най-уязвимият му заложник, но е привързан не за релсите като малката Нел22, а за локомотива.
21
От ликантропия — способност да се превръщаш във вълк или някакво друго същество. — Б. пр.