— Мисля, че можем да общуваме добре, ако аз говоря, а ти кимаш за „да“ и поклащаш глава за „не“ — продължи новодошлият. — Ако не разбираш нещо, потропай по стола си. Доста просто, нали? Съгласен ли си?
Мордред кимна. Пронизващият поглед на тези сини очи действаше изнервящо на мъжа — tres изнервящо, — ала той се опита да не го покаже. Отново се запита дали идването тук беше правилно решение, но се движеше по следите на Мия още откакто бе забременяла. Да, играта наистина бе опасна, ала сега имаше само две същества, които можеха да отключат вратата в подножието на Кулата, преди тя да е рухнала… което щеше да стане съвсем скоро, защото на писателя му оставаха броени дни живот в този свят и последните книги за Кулата — три на брой — щяха да останат ненаписани. В последната, която бе написана в този ключов свят, ка-тетът на Роланд беше прогонил сай Рандал Флаг от призрачния Зелен дворец на междущатската магистрала — палат, който бе заприличал на Еди, Сузана и Джейк на Замъка на великия и страшен Оз (или Оз Зеленият крал, ако така ви е угодно). Тогава почти бяха успели да убият стария познайник на Роланд — Уолтър о’ Дим, — довеждайки събитията до нещо, което доста хора без съмнение щяха да сметнат за щастлив край. Ала след шестстотинте страници на „Магьосникът“ Стивън Кинг не бе написал и една дума за Роланд и Тъмната кула… и ето това според Уолтър беше наистина щастлив край. Жителите на Кала Брин Стърджис, тъпоумните деца, Мия и нейното мъниче — всички тези неща все още дремеха в зародишно състояние в подсъзнанието на писателя, подобно на безжизнени създания, заключени зад неоткрита врата. А сега вече, както смяташе Уолтър, беше прекалено късно да бъдат освободени. Колкото и бързо да бе писал Кинг през своята кариера — безспорно талантлив писател, който се бе превърнал в непретенциозен (но богат) уличен художник, нещо като Алджернън Суинбърн23 на прозата, ако ви е угодно, — сега не би успял да натрака и първите петстотин страници от книгите, които му оставаха, дори да работеше денонощно… защото времето му изтичаше.
Вече бе твърде късно.
Писателят беше имал избор и Уолтър добре знаеше това — тогава той беше в Le Casse Roi Russe и бе надзърнал в кристалната сфера, която Червеният дъртофелник тогава все още притежаваше (макар че сега без съмнение магическото кълбо се търкаляше забравено в някой ъгъл). През лятото на 1997 Кинг вече знаеше историята за Вълците, близнаците и летящите чинии, наречени оризии… ала не му се искаше да се нагърбва с такава тежка работа. Ето защо вместо с нея се захвана с книга, състояща се от взаимосвързани разкази, наречена „Сърца в Атлантида“, и даже в настоящия момент авторът киснеше в дома си на Търтълбек Лейн (където нито веднъж не бе видял дори един пришълец) и прахосваше последните мигове от живота си, пишейки за мира, любовта и Виетнам. Не можеше да се отрече, че един от персонажите в книгата, на която се падаше честта да бъде последната творба на сай Кинг, щеше да изиграе определена роля в историята на Тъмната кула, но този господин — дъртак, чийто мозък имаше удивителни способности — вече никога нямаше да може да произнесе наистина важни слова, тъй като писателят го бе лишил от тази възможност. Прекрасно, нали?
В единствения свят, който наистина имаше значение, ключовия свят, където времето не може да се върне назад и където няма втори шанс (право думам), датата беше 12 юни 1999 година. На писателя му оставаха по-малко от двеста часа живот.
Уолтър о’ Дим знаеше, че трябваше да побърза, за да достигне до Тъмната кула, защото времето (също като обмяната на веществата на някои паяци) течеше много по-бързо и енергично в този свят. Добре тогава, да кажем пет дни. Максимум пет и половина. Разполагаше с толкова време, за да се добере до Кулата с отрязаната пета на Мордред Дисчейн в торбата си, тази с пурпурния белег… да отвори вратата в подножието и да изкачи шепнещите стъпала… да мине покрай заключения Червен крал…
Ех, ако можеше да намери транспортно средство… или врата, която да го отведе директно там…
Дали не беше прекалено късно, за да стане Всеобщ Бог?
Навярно не. Защо пък да не опита?
Уолтър о’ Дим бе странствал дълго по света и се бе подвизавал под стотици имена, ала заветната му цел винаги е била Кулата. Също като Роланд той искаше да изкачи многобройните й стъпала и да види кой живее на върха й. Ако там изобщо живееше нещо.
23
Алджернън Чарлс Суинбърн (1837–1904) — един от най-плодовитите и разностранни английски поети. Между 1866 и 1904 г, е публикувал 14 стихосбирки. — Б. пр.